Ето на. Какво мога да направя сега? Толкова ми се иска да смятам Юля за обикновено момиче, което играе обичайната игра по общоприетите правила. Момичето ясно заявява, че е готово да те посети вкъщи, и във всяка друга ситуация аз бих изтълкувал това абсолютно еднозначно. Но ние не сме се запознали току-що и изобщо… Съвсем доскоро тя беше момиче на друг човек, на мой познат, и аз никак не съм наясно как трябва да се държа.
— Юля, много ли тъгуваш? — попитах, като се опитах да бъда деликатен.
— За Андрей ли? Съвсем малко.
— Съжаляваш ли?
— За какво? За нашите отношения ли?
— Ами да.
— Не — отново се усмихна тя, — аз не умея да съжалявам за нещо, което е било и е минало. Мога да имам някакво отношение към миналото, добро или лошо, но да съжаляваш, е глупаво. Съжалението е нещо неконструктивно, от чувството за съжаление не може да се създаде нищо полезно. Трябва да се отнасяме към миналото с благодарност, защото то ни е дало определен опит, от който извличаме уроци и правим изводи. Дори ако опитът е много горчив и тягостен, от него пак се извлича урок, ставаш по-умен и трябва да си страшно благодарен за това.
— И какъв урок извлече ти този път?
— Ох, Игор, най-банален. Отдавна известна истина, но повечето хора, включително и аз, мислят, че дори добре известната истина засяга всекиго, само не и тях. С Андрюша разбрах от собствен опит, че човек, който не обича самия себе си, не може да обича и другите. Той не може да обича по принцип. Не умее. Защото какво е да обичаш себе си? Това значи да си казваш: аз съм такъв, какъвто съм, с всичките ми добри качества, недостатъци и странности, и такъв се обичам, такъв се приемам. Ако един човек може да се отнася така към себе си, той със сигурност ще се отнася така и към другите, тоест ще ги приема такива, каквито са, и ще ги обича такива, а няма да се опитва да ги променя по собствен вкус, според собствените си представи. Разбираш ли?
— Разбирам. Значи ли това, че Андрей се е опитвал да те промени?
— И още как. Дори самият той не разбира колко дълбока травма е получил, докато толкова години е живял с представата, че е син на убиец психопат. Струвало му се е, че се е тормозил само няколко месеца, а после се е примирил и успокоил, а всъщност тази рана е била жива у него и го е измъчвала от седемнайсетгодишната му възраст, и още не е зараснала. Той се е смятал за омърсен, за заразен с нещо, затова не е можел да се обича.
— Но нали сега знае, че това не е така, че баща му е бил достоен, честен човек.
— И какво от това? Нима може за един ден да се излекува хронична болест, която е разяждала душата ти близо петнайсет години?
— Вероятно не — съгласих се аз. — Но може би ти щеше да му помогнеш, ако беше останала до него.
— Игор, не можеш да помогнеш на един човек, ако той не желае помощта ти. Андрюша не я желае. Опитвах се да поговоря с него, но е безполезно. Той не ми вярва, смята ме за очарователно малко глупаче, напълно годно за съвместни нощувки и неделни пикници, но абсолютно неподходящо за сериозни разговори и задълбочени отношения. Знаеш ли от коя капка преля чашата?
— Знам. Когато той не те е взел със себе си за нашата последна среща. Когато трябваше да му кажа окончателно какво се е случило с баща му. Отгатнах ли?
— Отгатна.
— Аз се учудих, че той дойде сам, бях сигурен, че ще бъдете заедно, та нали моментът беше такъв… отговорен ли да кажа… и страшен. Кой знае защо, тогава си помислих, че ти трябва да му се разсърдиш.
— И наистина му се разсърдих. По-точно, не че се разсърдих, а просто разбрах какво малко място заемам в живота му. Разбрах, че съм несъществена подробност. Не, всъщност Андрей е много свестен човек, умен, добър, почтен, но аз не искам да бъда несъществена подробност. Просто аз не съм неговата жена, а той не е моят мъж — и никой не е виновен за това.
Кафето отдавна беше изстинало, сладоледът във високата чаша се бе разтопил и бе заприличал на Северния ледовит океан със стърчащо по средата жалко връхче на айсберг — парченце чаена бисквита, а ние говорехме ли, говорехме… Имах чувството, че докосна ли чашката или лъжичката — разговорът ще секне и вече няма да се възобнови със същата нежна и спокойна интимност, от която просто ми се завиваше свят. В този момент не знаех какво ще стане по-нататък и дали тази среща означава нещо, или е просто акт на вежливост и благодарност, но едно знаех със сигурност: в моя живот Юля никога няма да бъде несъществена подробност.
— Кога искаш да видиш моите котки?
— Когато и да е, когато ти е удобно.
Събрах в гърдите си повечко въздух и го издишах, като вътрешно примижах.
— Днес?
Получи се повече въпрос, отколкото отговор. Ако Юля сега погледне часовника си, това ще означава, че наистина иска само да види животните и си прави сметка ще успее ли да дойде у нас за половин час и навреме да се прибере. Но тя не погледна часовника и аз отново се обърках — не можех да разбера как да тълкувам това.
— Добре, днес. — Тя ме гледаше спокойно и ласкаво в очите.
— Веднага ли?
— Веднага.
