— Тя представлява огромен и дори гигантски проблем. — Изговаря думите бавно, с отвращение, предпазливо. — Още докато беше в Института за хепъри, беше ясно, че ще се случи злото. По време на обучението. Заради бунтарския й характер и непокорната природа.
— За какво говориш?
Владетеля изсумтява, бързо изпуска въздух през ноздрите си.
— Спретна напълно детинско изпълнение точно преди началото на лова. Демонстрира огромна липса на умения да преценява правилно, реши, че желае да е център на вниманието. Явно се е напръскала с фалшива миризма на хепъри и накара всички присъстващи в Института да хукнат по петите й. Заключи се в килията във Въведението. След като й дойде малко ум в главата и миризмата отслабна, показа се обратно навън. Щеше да получи наказание от администрацията, ако те не бяха така ангажирани с лова. В резултат на това не й дадоха да се разбере.
Очите на Владетеля се взират право в мен.
— И това се оказа грешка. Защото тя успя да се измъкне, да се върне в метрополиса, да предупреди лидерите на ГИХ. Разкрила им е всичко, което знае, а то според нашите информатори имало нещо общо с лодка за бягство по река Неде. Щяла да превози хепърите до някакъв далечен рай, изобилстващ от мед и мляко. Тази информация не е била пълна изненада за лидерите — всъщност до ушите им са достигнали подобни слухове преди десет години и те се заели системно да трупат собствена флота от плавателни съдове. Но момичето им е дало цялата мотивация, от която са се нуждаели. Бързо организирали плаване по река Неде. В спретнатите си и удобни лодки. — Той поема глътка въздух. — Но въпреки всичко казано, не това е причината, по която тя представлява такъв проблем.
Пръстите му потръпват от вълнение. Дори палецът, надвиснал над бутона, помръдва едва забележимо.
— Тя постигна немислимото: оцеля по време на пътуване обратно — шепне. — Ето защо е такъв проблем. Тя е била там. В Мисията. Сигурно е видяла влаковите релси.
— Откъде сте сигурни? — питам. — Може изобщо да не се е добрала до Източните планини. — Ясно ми е, че това не е вярно. Видях я в Мисията със своите собствени очи — където бях сграбчен и почти доведен до трансформация лично от нея, — но съм любопитен да науча откъде Владетеля разполага с тази информация.
— Приятелят ти — казва той съвсем бавно и спокойно.
— Кой?
— Твоят приятел. Той ми каза.
— За кого говориш?
— Онзи, когото обозначавате с „Епап“.
— Кога…
— Преди няколко часа. Веднага след като научихме новините. Разтревожихме се. Може би е видяла Мисията; може би не е. После ни хрумна — на мен ми хрумна, — че имаме новопристигнали от Мисията, които е възможно да знаят със сигурност. Така че доведохме тук Епап.
— Къде е той сега?
— Той потвърди, че я е видял в Мисията — довършва Владетеля, като пренебрегва въпроса ми. — Така че вече няма съмнение. Тя знае. За Мисията. За влаковите релси. — Пука с кокалчетата на китката си. — Вече е поканена на официално събитие. В Конгресния център утре. Един час след като падне здрач, тя ще разкрие нещо „зашеметяващо“, „напълно разтърсващо“. За петнайсет секунди онлайн са били разпродадени двайсет хиляди билета за проявата.
— Къде е Епап?
Владетеля не заговаря мигом. Умора окръжава очите му.
— Няма начин да допуснем момичето да се разприказва. Ако се раздрънка за Мисията и релсите, всеки ще свърже точките. До минути пет милиона души ще се втурнат към двореца. Ще сринат мястото до основи в търсене на хепъри.
— Къде е Епап?
Но Владетеля продължава да си дава вид, че не ме забелязва. Следващите думи са произнесени шепнешком, но не с приглушения тон, присъщ на хора, споделящи някоя клюка, а с нотка на погнуса.
— Наученото от нея трябва да остане неизречено — прошепва дрезгаво. — Налага се да я накараме да замълчи завинаги. — Поглежда ме. — Нужно е да я убием.
Очите му обхождат лицето ми.
— Застинал си в мълчание. Ясно ми е защо. Но струва ми се, вече си минута напред в разговора. Мисля, че най-накрая и почваш да разбираш защо беше доведен в покоите ми.
Изучава ме.
— Виждам как очите ти търсят по стените часовник или дори незатворен прозорец, през който да надникнеш. Личи колко силно желаеш да разбереш часа. Защото искаш да научиш дали е ден или нощ. Позволи ми да потвърдя онова, което вече подозираш. Три часът следобед е.
— И днес е слънчево, нали? По небето няма и облаче — довършвам с едва доловим глас.
— Най-токсичносиньото небе, което можеш да си представиш.
Не реагирам. Телата в аквариумите се раздвижват. Косите им се реят, а крайниците им помръдват леко.
— Знаеш го, нали? — пита Владетеля. Тонът му е възвърнал свенливостта си и той ме пита с неподправено стеснение. — Знаеш какво искам от теб, нали?
Главният съветник стои сред останалите служители, а лицето му е потънало в сенките. Но раменете му са напрегнати и позата му излъчва паника. Взира се в мен, в неговия безценен Ориджин.
