— Да прехвърлим момчето в резервоар в покоите на Ваше Владичество. Да го държим в свободния аквариум до завръщането им. Едва след това ще го освободим.
— Няма начин… — намесвам се.
— Отлична идея — съгласява се Владетеля. — Погрижи се да се случи.
— Може да е малко самонадеяно, Ваше Владичество, но вече програмирах дистанционно той да пристигне. На път е. — Главният съветник свежда глава, за да погледне към таблета си. — Всъщност ще бъде тук след четири, три, две, едно…
И като по часовник в аквариума започва да се случва нещо. От потопената в течността маска за лице започват да излизат мехурчета въздух. После подът изчезва и в резервоара влетява тяло също като някое торпедо. Резервоарът мигом се изпълва с множество балончета; едва когато подът се връща на място, течността се успокоява.
Дейвид се мята вътре, върти глава във всички посоки, размахва ръце и рита паникьосано. Втурвам се към него и започвам да блъскам по външната страна на стъклото.
— Дейвид! Маската! Сложи маската на устата си.
Очите му срещат моите и зървам неистов страх.
— Маската, Дейвид!
Най-накрая ме разбира. Сграбчва я и прехвърля връзката през главата си. Поема жадно огромни глътки въздух, а бледите му мършави гърди се издуват облекчено.
Думите на главния съветник, макар и прошепнати, прокънтяват през колоните в помещението:
— Момчето ще остане в аквариума до завръщането ви. Докато и двамата се върнете.
— След като сте се справили с унищожението на онова момиче, разбира се — добавя Владетеля.
Дишането на Дейвид се нормализира. Но това не го успокоява. Озърта се трескаво, обезумял от страх. Представям си какво трябва да му е в момента: изведнъж се озовава блокиран в аквариум с искряща течност, а съвсем отблизо го зяпат група здрачници и адски странно, но Владетеля стои завързан на метри от него. Нищо чудно, че започва да вършее отчаяно с ръце и да рита по извитата стъклена стена.
— Дейвид! — крещя, без изобщо да съм сигурен дали е възможно да ме чуе през стъклото. Когато поглежда към мен с очи, излъчващи неописуемо отчаяние, започвам да чувствам безгранична решимост.
— Ще се върна за теб, Дейвид. Няма да те изоставя. Ще. Дойда. Обратно. За. Теб.
От маската на лицето му се откъсват безброй мехурчета, когато той започва да хипервентилира. Не мога да сторя нищо друго, освен да притисна длан към стената на аквариума. Той полага своята от другата страна точно срещу моята ръка.
Владетеля заговаря зад гърба ми.
— Времето ни свършва. Боя се, че трябва да потеглите незабавно. Ще ми се да имахме повече възможност да побъбрим.
Обръщам се с лице към него. У мен кипи ярост.
— Вече направихме нужната подготовка — продължава. — Ще бъдеш превозен навън в нишата си. Там ще те чака кон. Готов е за двучасово галопиране до метрополиса и е натоварен с всичко, от което може да се нуждаеш. Има също така и няколко бутилки вода, защото сме наясно с потребностите ви. О, и още едно нещо. В малка кесийка на седлото ще откриеш ТекстТранс. Свързан е с този на Епап. Просто за всеки случай.
— Ами момичето?
— Ще се погрижа да бъде транспортирана навън веднага. Няма да има време да подготвяме втори кон за нея. Двамата ще трябва да яздите заедно.
Блъскане по стъклото зад мен. Дейвид го рита в опит да привлече вниманието ми. Очите му се приковават в моите разбиращо. Но вместо паника излъчват някакво странно прояснение.
— Нека обясня какво ще се случи, ако стане така, че не успеете с мисията си или пропуснете да се върнете обратно — продължава Владетеля. — Ще удължа съществуването на момчето в аквариума, доколкото е възможно.
Дейвид вдига ръка и дърпа маската от лицето си. Клатя глава към него, но самоубийство чрез удавяне не е онова, което той има на ум. Оттласква се от стъклото с две ръце и се плъзга надолу, докато не се добира до едно ниво с мен.
— Ще си получавам ежедневните няколко глътки, естествено — говори Владетеля замечтано, без да му прави впечатление, че вече не обръщам внимание. — Но ще си получавам и ежедневното прилапване. Като използвам щипци, ще си късам малки хапки от плътта му. Установил съм, че след няколко дни тя става много податлива, откъсва се само с леко докосване.
Дейвид приковава поглед в моя. Очите му някога ме бяха гледали с блага невинност под яркосиньото небе и аз бях видял мъжа, в който щеше да израсне това чувствително и нежно момче. Такъв, който ще умее да се смее с тъга и да плаче с радост.
— В началото се заемам с второстепенни участъци и избягвам жизненоважните места… — продължава да реди Владетеля.
Дейвид отваря уста и устните му оформят старателно думи.
— … особено меката част на ушите, която е така апетитна…
Преглъщам сълзите си и се обръщам.
— … ако успееш да избегнеш… на ръцете или.
— Достатъчно — произнасям рязко и твърдо. — Достатъчно.
Устата на Владетеля застива насред думата.
Отивам до нишата и влизам в нея.
— Придвижете ме навън — процеждам през стиснати гъби.
