Измъкнах се крадешком от леглото и се отправих към банята. По мен имаше кръв от нея, чак сега видях това. Имаше кървави петна по пръстите ми, по бедрата ми; на сутринта щях да открия и засъхнали вече петна по чаршафите и завивките. Опитах се да не мисля какво означава, по дяволите, това, колко ужасно утежнява всичко между нас. Но си спомних за просташките шеги за петната по чаршафите на младоженците от първата им брачна нощ, които се подмятаха при всяка селска сватба в Италия, колко силно ме бяха поразявали тогава, представяйки женитбата като нещо толкова брутално касапско.
Върнах се в леглото и ръката ми инстинктивно понечи да опипа чаршафите, за да провери дали няма следи от нещо влажно, ала те се оказаха сухи. Рита се измести в съня си, така че аз се поуспокоих, но все пак се отдръпнах. После тя отново се обърна, тъй че лицето й сега се проясни на фона на възглавницата, очертано в сиви и бели тонове. Това, което видях за миг — и действително ме порази — бяха моите собствени черти в очертанието на брадичката й, в скулите, сякаш в разположението на всичките й мускули и кости можеше да бъде разчетен моят собствен генетичен код.
Дълго останах така, буден, смълчан, отдръпнат в леглото в посоката към прозореца, загледан в проясняващото се утро. Няколко парцаливи облака отляво, останали на небосвода след нощния дъжд, полека-лека се разпръснаха окончателно, оставяйки след себе си късче чисто северно небе, осветявано от изгрева като гигантска, обърната надолу синееща се купа. За кратко, преди да се оживи движението долу по улицата, успях да чуя звуците на птиците, техните прилежни подсвирквания и бодри песни, като предвестник на настъпващия живот в мъничките им гнезда.
По едно време усетих как Рита се размърда до мен и инстинктивно спуснах клепачи, преструвайки се на заспал. Леглото проскърца, после и дъските по пода, а аз усетих как тялото й се надигна от матрака. Чух шумоленето на дрехите й, когато тя разрови оставените върху стола дрехи. Отиде във всекидневната, за да се облече. Представях си образно какво подсказва всеки звук, всяко прошумоляване и оправяне на плата, докато тя си облече полата, чорапите, блузата. Последва тишина, продължила само няколко минути обаче — именно това бяха миговете, в които трябваше да се втурна след нея. И накрая отново шум от движение, от забързани стъпки по дъските на пода, за да завърши всичко със затварянето на вратата.
След като тя си замина, аз заспах, но сънят ми бе неспокоен, на пресекулки, докато съзнанието ми се бореше упорито като удавник, неспособен да се измъкне на повърхността. Сънувах разпилени отломки от сънища, без ясно очертан център. Току се мяркаха някакви смътни образи като предзнаменования за нещо по-конкретно, ала упорито отказваха да се преобразят в нещо по-смислено. Сега нямаше нито въпроси, нито решения, а единствено хаотични мисловни проблясъци. Сякаш мозъкът ми се озаряваше — макар и само понякога — от искрите на късите съединения в него, за да изпраща случайно натрупващи се импулси към подсъзнанието ми, все още опитващо се да подреди тези видения и усещания в едно стройно цяло.
Щом се пробудих окончателно, видях как през прозореца прониква смътната светлина на ранната пролет. Оказа се, че бе едва единадесет часа. Обезкуражих се при това откритие — колко малко време бе изтекло, докато съм спал. Сетне дълго останах да лежа в леглото като парализиран — като че в живота ми не предстоеше никакво следващо действие, заслужаващо усилия от моя страна. Сякаш нито един жест на нито един човек на света не бе в състояние да ме подтикне да стана и да се заема с нещо, каквото и да било. Май действително бях достигнал до фазата в моето съществуване, при която не ми оставаше нищо друго, освен да се завърна отново в неописаната от никого пустота. Значи това бе краят, след като всичко възможно вече се бе сбъднало и сега не оставаше нищо, за което човек да се залови.
