Тя пак ме измери с недоверчив взор от горе до долу, накрая кимна одобряващо, преди да се заеме най-после с вечерята си.
На отсрещната стена на кухнята имаше един стар шкаф, окичен с фотографии в рамки. Имаше една снимка на дядо ми, в униформата му от запаса, спретнато накичен с медалите си от войната. Имаше и на леля Лучия, с един мъж до нея, за който си помислих, че е бил нейният съпруг, макар че аз никога не го бях виждал. По-нататък, в ъгъла, се виждаше фотографията на една млада жена и на дете, застанали пред вратата на някаква къща. Жената изглеждаше бременна.
— Това е от деня, в който заминахте — обади се Марта, като видя накъде е отправен погледът ми.
Жената имаше спокоен, селски вид, беше с дълга черна коса, с безформено отпусната върху корема си широка рокля.
— Не помня тази снимка — рекох аз.
— И да я помниш, и да не я помниш, така изглеждахте тогава.
Едва сега разпознах къщата зад вратата — беше на леля Лучия, тази, в която сега бях дошъл на вечеря. Познах и каменните стъпала, и завесата с найлоновите ивици. Но всичко, което можеше да крие по-дълбок смисъл, беше изрязано от тази овехтяла фотография или беше скрито някъде отвъд периферията й, не обясняваше защо е изглеждала така тази жена, за която Марта тъй упорито твърдеше, че била майка ми. Едва познах лицето й — не ме порази толкова откритието, че беше по-скоро съвсем обикновено, колкото че никак не наподобяваше на идеалния образ, който си бях създал. Тя стоеше там така уязвима, натежала, с вид на селянка от планините, каквато аз поне никога не си я бях представял.
— Ако искаш, можеш да я вземеш — предложи ми накрая Марта. — Но само ако искаш да я задържиш.
Щом се върнах в моята стая, веднага я прибрах сред вещите си от пътуването, като някакво уличаващо свидетелство, което трябваше да бъде скрито.
Стаята, където Марта ме настани, се оказа същата, в която спахме с мама няколко нощи преди заминаването ни от Вале дел Соле, понеже къщата на дядо ми веднага бе запечатана. Спомнях си разпятието, висящо над леглото, стария дървен гардероб, двойните врати, извеждащи на балкона. После тя се е превърнала в стая на Марта и може би още се използваше като спалня, макар че малко неща тук подсказваха, че е била обитавана след нашето заминаване. Липсваха многобройните дребни вещи, каквито могат да се открият във всяко помещение, в което често стъпва човешки крак. Дори кувертюрата върху леглото с копринената бродерия по краищата в потъмняло червено и кафяво изглеждаше все същата, тежка, плътна, овехтяла, леко намирисваща на мухъл. По онова време майка ми навлизаше в напреднала бременност. Смътно си спомням топлото й издуто тяло, което тя с мъка изтегляше върху чаршафите, за да се сгуши под завивките. Странно ми бе да си мисля, че тогава Рита вече е съществувала, че е плавала в утробата на майка ми като някакъв загадъчен зародиш, само като възможност да се роди живо създание, без нищичко да знае коя е и какво ще се случи с нея.
Като се събудих сутринта, дочух приглушени гласове откъм кухнята. Щом слязох долу, заварих край кухненската маса една дребна жена със забрадка, както и друга, по-едра, изправена до вратата. От припряното суетене, което настъпи в кухнята след моето влизане, останах с впечатлението, че двете жени бяха очаквали появата ми от горния етаж.
— Кой да очаква такъв странник да се появи тук? — заговори онази до вратата, със срамежлива сърдечност. Познавах този глас, познавах и жените, но не можех да си спомня имената им.
Марта приготвяше кафето.
— Сама виждаш, нали? — подхвърли тя.
Жената ме измери с изучаващ поглед, може би само колкото да покаже на Марта, че не се нуждае от нейната помощ, за да ме познае.
— Какво да видя? Виждам само един красив непознат.
— Той се върна заради къщата — обясни й Марта. — Точно както ти бях казала.
Отново бях удостоен с изпитателен поглед.
— Ама за коя къща ми говориш?
Марта вече започна да губи търпение.
— Не се прави на глупачка. Колко къщи има тук? Ако не е едната, ще е другата.
— Да не искаш да кажеш, че е заради къщата на стария кмет?
В стаята се усещаше зараждане на интрига, което ми се струваше познато: спомнях си, че когато още бях дете, двете жени или други като тях, седнали в кухнята на майка ми, си разменяха клюки, нападки и заплахи, шегуваха се и си споделяха.
— Хайде, Мария, остави я, не се занимавай повече с нея — намеси се третата жена със забрадката, която седеше до масата. — Кълна се, че го познах още щом го видях. Ела, скъпи, трябва да си спомниш за Мария и за мен, Джузепина. На времето често се отбивахме при майка ти.
— Какво ще ти помни, тогава беше още дете — прекъсна я Марта.
— Вярно е. Колко ли години се изтърколиха оттогава?
Мария най-после прекоси кухнята и седна на един от столовете.
— Беше точно пет години, преди дядо му да умре. Много добре помня това — изрече тя. — Тъжно бе да се гледа кмета, когато това се случи. Накрая започна да си губи ума.
