Пътеката надолу бе стръмна и камениста. Заобикаляше покрай овощните градини и каменистите нивички, завардени тук-там със струпани като стени камъни, по които, когато се приближавахме, се стрелкаха десетки гущери. По едно време Луиза се затича напред, извика ми да я последвам и само сред минута изчезна от погледа ми, защото пътеката криволичеше много. След това я мярнах надолу по склона, но после задълго не я виждах. Наложи се да ускоря крачка, но пътеката стана още по-трудна за бърз ход, защото бе чакълеста и с много завои.
Завих за пореден път и едва не връхлетях върху нея, както бе седнала да почива върху един голям камък след завоя.
— Виж се само! — рече ми тя. — Зачервен си като цвекло.
Беше си вдигнала полата над коленете и си правеше вятър, за да се охлади. Усетих внезапна тръпка да ме пронизва целия, като я гледах така разголена. Всичко ми се стори някак си странно познато — пътечката, изгарящата топлина, младото момиче, което ме очакваше зад завоя.
— Имаш вид на човек, видял призрак — каза ми Луиза.
— Изплаших се, че съм те изгубил.
Тя се засмя.
— Хайде тогава да те държа под ръка.
Пъхна ръката си в моята и ме поведе напред. За щастие, сега теренът беше по-равен, а пътеката започна да се разширява. Когато най-после стигнахме до реката, придошла и помътняла след тазсутрешния порой, започнах да си спомням: вече бях идвал тук преди. Бяхме минавали покрай същите тези скали, покрай които сега Луиза ме водеше, макар че се оказаха много по-малки, отколкото ги виждах в спомените си. Бяхме следвали подобна пътека, но откъм другия бряг. Луиза продължи да ме води напред и все напред, покрай тясното пространство между руслото на реката и скалистия склон. Накрая се добрахме и до пещерата. От нея изтичаше тънко ручейче, колкото да засвидетелства, че вътре има скрит извор.
— Това е топъл извор — обясни ми Луиза. — Когато бяхме малки, двете с Мария често идвахме тук.
Вътре, близо до входа, слънчевата светлина хвърляше неясни полусенки, преди да се потопим окончателно в мрака, царуващ вътре в пещерата. От стените лъхаше някакъв странен дъх и се усещаше зловонна влага. Още по-нататък беше изворът — малък кипящ вир, целият покрит с мехури, които проблясваха смътно в мрака.
— Майка ми също имаше навика да идва тук — казах й аз.
— И те е водила със себе си?
— Само веднъж. Мисля, че тук е водила и любовника си.
Произнесох това съвсем спонтанно, въобще без да се замислям как може да споделям с нея нещо толкова интимно. Но Луиза с нищо не показа, че се е смутила.
— Какво те кара да мислиш така? — попита ме тя.
— Не зная. — Още си спомнях, че тогава намерих нещо тук, зад една от скалите. Но сега нямаше никакви скали, нямаше ги и назъбените дребни камъни, които се бяха запечатали в спомените ми. — Може би заради поведението й тогава или пък заради нещо друго, не мога да си спомня.
— Мога да твърдя, че не е била първата. Хората са водили любовниците си тук от години. Или може би от векове.
— Да си слушала някога някой да ти е говорил за него? — попитах я аз. — За любовника на майка ми?
— Мисля, че е бил чужденец. Някой, който е минал от тук. Поне така са ми казвали моите родители.
— А нещо повече да са ти разказвали?
— Не. Само това.
— Може би са знаели повече, отколкото са споделяли с теб?
— Може би. Но не ми се вярва. Те са прости хора, от онези, които не задават много въпроси.
Тя влезе в пещерата и свали мокасините си, за да потопи единия си крак във вира.
— Затова ли дойде тук? — замислено изрече тя. — За да откриеш кой е бил той?
— Може би. Но вече не съм сигурен.
— Ако искаш, мога да ти помогна.
— Не, не е необходимо.
Тя пристъпи още по-напред, наведе се и загреба с шепи топлата вода, за да изплакне лицето и врата си. От мястото, където бях застанал, недалеч от входа на пещерата, тя едва се виждаше като неясен силует, като сивкава сянка на все по-тъмния фон на пещерата.
— А сестра ти? — сепна ме гласът на Луиза. — И тя ли иска да узнае кой е бил той?
— Не съм сигурен. Но предполагам, че да.
— Говори се, че била отгледана от чужди хора.
— Истина е. Но това стана, когато поотрасна.
— Трябва да е било трудно за нея. Без майка, без баща.
Гласът й се промени още по-странно, защото отекваше във влажните стени. В мрака ми се струваше, че говори самата пещера, че тя търси отговорите.
— Мисля, че в крайна сметка ще се оправи сама.
