— Но защо ще идва тук и ще се опитва да нарани някого?
— Важното е, че ти не нарани никого. — Спирам и го поглеждам. — Ти й се опълчи, отказа да изпълниш заповедите й. Това те прави добър човек, силен човек.
— Предполагам — казва той и хуква към коридора.
Чувам го да отваря вратата, която води към мазето, чувам и бързото му топуркане по стълбите. Когато се връщам в кухнята, заварвам Деси да стои до масата с въдица в ръка. Не със своята, защото тя бе иззета от полицията като улика, а с моята, която е домъкнал от мазето. Изражението му е напълно сериозно. Разпознавам старата макара и графитночерната телескопична пръчка. Целите са покрити с прах.
— Ще ми покажеш ли как се прави? — пита той и ми подава въдицата.
— Не съм специалистка, а и не можем да го направим вътре в къщата. — Притискам ръкохватката на въдицата между средния и безимения на лявата си ръка. — Отпускам петнайсетина сантиметра от влакното, притискам го леко с показалец…
Показвам му как го правя и макарата се завърта:
— Отмятам въдицата назад… Знаеш ли кое е най-важното? — питам го аз.
— Кое? — отвръща ми Деси.
— Да се прицелиш. Да насочиш въдицата към мястото, където искаш да попаднеш. Насочваш я към целта, която си избрал предварително. После вдигаш въдицата, замяташ и я изстрелваш напред с помощта на лакътя и китката — обяснявам му. — Като повечето неща в живота и тук особено важно е да избереш подходящия момент.
— А сега моментът е подходящ за едно питие — казва Марино още с влизането си в кухнята. Зад него стоят Бентън и Луси.
— Водка „Тито“, доматен сок и пресен лайм. Кой ще ми помогне? — питам аз, преди да отида при Бентън, да го прегърна и целуна.
— Аз! — възкликва Деси и се втурва към шкафа, в който държим алкохола.
— Аз ще ти дам сока и лайма — казва Джанет, докато отваря хладилника.
— Къде държиш каните и чашите? — пита Дороти и надзърта в шкаф след шкаф.
— Толкова се радвам, че пътувахте без проблем в това ужасно време — прегръщам и Луси. По изражението й не мога да разбера дали знае за Деси.
Нямам намерение да водя подобен разговор, особено сега. Това не би трябвало да има значение, а окаже ли се, че все пак е важно, все ще измислим нещо.
— Уорчестърширски сос, табаско и специалните ми подправки? Кой ще ми помогне? — Взимам бутилката водка от Деси и го моля да ми помогне с измиването на целината.
— Разделям стръкчетата ето така — показвам му на мивката, докато той стои до мен, качен на стола си. — Сега ги изплаквам със студена вода и отделям външната обвивка, защото е толкова жилава, че никой не иска да я яде.
— Влакната й приличат на конец за зъби.
— Махаме ги всичките… Много добре. Изхвърли ги в кофата за боклук.
— Така ли? — Ръцете му докосват моите, докато плакнем стръкчето под течащата вода.
— Точно така — отвръщам аз и измиваме целината заедно, докато по нея не остава и петънце мръсотия.
