Влечугото заплува успоредно с катера, раззина уста и се опита да захапе маратонките му.
Уилям сви крака към гърдите си. Челюстите на гигантския кайман се затвориха, без да го засегнат, и неспособно да поддържа безумната скорост на патрулния кораб, чудовището потъна в зелените глъбини.
Рейс отчаяно се нуждаеше от въздух. Дробовете му горяха. Повръщаше му се.
Той бързо се спусна по въжето и накрая откри каквото търсеше.
Водолазната камера.
Да!
Уилям удари с юмрук и отвори вътрешния й капак. После изплува на повърхността.
Главата му се показа над водата — в долната кабина на катера!
Рейс бързо пусна бейзболната шапка от зъбите си и си пое колкото може повече въздух.
После се изкатери в камерата и се просна на пода — задъхан и измъчен, но щастлив, че е жив.
Дъги Кенеди тичаше по откритата хеликоптерна площадка на последния понтон и по палубата зад него оставаше диря от рикоширали куршуми.
Веднага щом беше видял Рейс да потъва под носа на катера, той бе открил огън по четиримата нацисти в кабината. И сега те го обстрелваха, докато се опитваше да се добере до хидроплана.
Стигна до задния край на кораба, бързо развърза въжето на самолета.
После скочи върху носа му и отвори малкия люк. Хвърли се вътре с главата напред, седна зад шурвала, натисна ключа за запалването. Двата монтирани на крилете двигателя изреваха. Перките отначало се завъртяха бавно, след това се превърнаха в мъгляви кръгове.
Докато хидропланът се откъсваше от понтона, куршумите на нацистите тракаха по корпуса му.
В отговор Дъги обърна самолета така, че да сочи към палубата на катера, който неотдавна бе напуснал.
Натисна спусъка на шурвала.
От страничната картечница изригна оглушителен откос.
Улучени в гърдите, трима от немците незабавно се строполиха.
Четвъртият също падна, но по свое желание — за да се прикрие от картечния огън.
— Господи, как обичам тия двайсетмилиметрови пушкала — каза Дъги.
Рейс стоеше точно зад малката метална врата, която водеше към рулевата рубка, когато чу изстрелите на Дъги.
Щом грохотът на картечницата утихна, той надникна навън и видя, че е останал жив само един от четиримата нацисти — той лежеше на палубата и презареждаше беретата си.
Това бе неговият шанс.
Рейс си пое дъх, рязко отвори вратата, насочи пистолета си към изненадания немец и натисна спусъка.
Щрак!
В пълнителя не бяха останали повече патрони!
Той хвърли „Зиг-Зауъра“ и направи единственото, което му хрумна.
Втурна се напред и се хвърли върху нациста.
Двамата се плъзнаха по палубата.
После бързо скочиха на крака. Войникът замахна към Рейс, който се приведе и юмрукът на немеца профуча над главата му.
Уилям светкавично му нанесе яростен удар с дясната си ръка. Главата на нациста рязко отскочи назад.
Рейс продължи да го удря, докато противникът му омаломощено отстъпваше назад.
— Махай…
Удар.
— … се…
Удар.
— … от…
Удар.
— … моя…
Удар.
— … кораб!
Накрая немецът се блъсна в перилата на катера, преметна се отгоре и падна във водата.
Задъхан и с ожулени кокалчета на ръцете, Уилям погледна след него и тежко преглътна. Скоро видя познатите вълнички да се приближават към нациста и се извърна. Откъм водата се разнесоха отчаяни крясъци.
Рене предпазливо напредваше по коридора в командния кораб, когато неочаквано чу гласове. Идваха от една от стаите отдясно.
Тя пристъпи към вратата и надзърна иззад касата.
В центъра на свръхмодерна лаборатория стоеше мъж, когото познаваше. Той бе възрастен, но едър и дебел, с тлъст бичи врат и огромна брадичка. Голямото му шкембе силно опъваше бялата му риза.
Рене затаи дъх.
Това беше Одило Ерхарт.
Шефът на щурмоваците.
Един от най-жестоките нацисти от Втората световна война.
Сега трябва да бе на седемдесет и пет години, ала не изглеждаше по-възрастен от петдесет. Класическите арийски черти на лицето му все още бяха очевидни, макар и изхабени от възрастта. Светлорусата му коса оредяваше на темето и по кожата се виждаха грозни кафяви рани. Сините му очи безумно искряха, докато лаеше заповеди на хората си.
— … после намерете оня генератор и го изключете, идиоти такива! — изрева по радиостанцията Ерхарт. Той посочи с дебелия си показалец един от командосите. — Ти! Хауптщурмфюрер! Веднага ми доведи Анистазе!
Лабораторията представляваше смесица от стъкло и хром. Покрай стените бяха наредени суперкомпютри „Крей“, върху работните маси имаше вакуумни камери. Във всички посоки тичаха лаборанти в бели престилки, командоси с пистолети излизаха през главната стъклена врата, която водеше към задната хеликоптерна площадка.
Ала очите на Рене бяха насочени единствено към предмета, който нацистът държеше в лявата си ръка.
Предмет, увит в оръфан лилав плат.
Идолът.
В този момент откъм площадката влезе Хайнрих Анистазе и застана мирно пред Ерхарт.
— Викали сте ме.
— Какво става?
— Те са навсякъде, хер оберстгрупенфюрер. Трябва да са десетки, може би повече. Изглежда, че са се разделили, атакуват различни части на флота ни и причиняват сериозни щети.
