— Свръхестествените същества трябва да се женят за себеподобни, ако искат да създадат потомък като себе си, което невинаги е възможно. А от всяка такава връзка може да излезе само едно дете с отличителните белези на родителите си. Детската смъртност е висока.
— Тоест, ако ти се ожениш за върколак, едно от децата ви ще бъде върколаче?
— Това качество ще се прояви едва в началото на пубертета.
— Олеле, това е ужасно. Сякаш тийнейджърите си нямат достатъчно други проблеми.
Той се усмихна, но не на мен, а към пътя.
— Да, това наистина усложнява нещата.
— А твоята бивша приятелка… и тя ли е свръхсъщество?
— Да. Обикновено не се срещам със себеподобни, но явно съм се надявал, че с нея ще бъде по-различно. Между върколаците съществува много силно привличане. Животински магнетизъм, предполагам — опита се да се пошегува Алсид.
Шефът ми, свръхсъщество, с радост поддържаше приятелски отношения със себеподобни. По едно време се мотаеше с една менада („срещаше“ е твърде изящна дума за естеството на връзката им), но тя си замина. Сега Сам се надяваше да си намери друга подходяща партньорка. Чувстваше се много по-уютно в компанията на странни хора — като мен, с отклонения в психиката, — или на други свръхсъщества, отколкото в обкръжението на нормални жени. Когато сподели това с мен, го каза с идеята да прозвучи като комплимент или просто като факт, но мен ме жегна отвътре, макар че тази моя странност ме съпътстваше от най-ранно детство. Телепатията не чака пубертета.
— Но как така? — смело попитах аз. — Как реши, че с нея ще бъде по-различно?
— Тя ми каза, че не може да има деца, била стерилна. По-късно разбрах, че пие противозачатъчни. Разликата е огромна. Не можах да го преглътна. Дори от връзка между върколак и друго свръхсъщество може да се роди дете, което трябва да променя облика си по пълнолуние, макар че само деца на чистокръвни родители — от един и същи вид — могат да се преобразяват по своя воля.
Храна за размисъл, отбелязах си аз наум.
— Значи обикновено излизаш с обикновени, средностатистически момичета? Но това ми се струва доста трудна работа. Да пазиш в тайна толкова важен… ъмм… фактор в живота си…
— Да — призна той. — Срещите с нормални момичета не са лесна работа. Но все с някого трябва да се срещам — в дрезгавия му глас се долавяше нотка на отчаяние.
Дълго мислих над думите му, а после затворих очи и преброих до десет. Усетих липсата на Бил по един стихиен и много неочакван начин. Миналата седмица почувствах първия признак на тази болка като рязко присвиване под кръста, докато гледах на видео „Последният мохикан“ и не отлепях поглед от Даниел Дей Луис, препускащ през гората. Ех, ако можех да се появя иззад някое дърво, преди той да е видял Мадлин Стоу…
Налагаше се да отворя очи.
— Значи, ако ухапеш някого, няма опасност да го превърнеш във върколак? — реших да променя посоката на мисълта си. Но това ме подсети за последния път, когато Бил ме ухапа и сякаш огън премина през… ох, дявол да го вземе!
— Ще се превърне, ако го ухапе вълк самец. Това го дават и по филмите. Но умират доста бързо, горките хорица. Но това не се предава, ако вълкът самец… ъмм… създаде дете, когато е в човешки вид. Ако зачатието се случи, докато е в променения си облик, тогава бременността завършва със спонтанен аборт.
— Колко интересно — не можах да измисля какво друго да кажа.
— Но го има и онзи свръхестествен елемент, точно като при вампирите — продължи Алсид, без да ме поглежда. — Връзката между генетиката и свръхестественото, ето това сякаш никой не го разбира. Ние просто не можем да уведомим света, че съществуваме, както направиха вампирите. Нас ще ни заключат в зоопаркове, ще ни скопят, ще ни изолират в гета, защото понякога се превръщаме в животни. Вампирите се появиха на светло и това им придаде обаяние и ги направи богати — звучеше доста огорчен.
— А защо ми разказваш всичко това, направо от извора? Нали е дълбока тайна? — за десет минути научих от него повече, отколкото от Бил за месеци.
— Щом ще прекараме следващите няколко дни заедно, на мен ще ми е по-леко, ако си наясно. Виждам, че и ти си имаш проблеми, а както изглежда, вампирите упражняват някакво влияние и върху теб. В най-лошия случай… ако се окаже, че съм си създал напълно погрешна представа за теб, ще помоля Ерик да изтрие паметта ти — той поклати глава и смутено добави: — Не знам защо, наистина. Просто имам чувството, че те познавам добре.
Не можех да измисля отговор, но трябваше да кажа нещо. Мълчанието щеше да придаде твърде голяма важност на последните му думи.
— Много съжалявам, че вампирите държат баща ти под контрол. Но аз трябва да открия Бил. Ако това е единственият възможен начин, аз съм длъжна да опитам. Това е най-малкото, което мога да направя за него, дори ако… — гласът ми затрепери и аз оставих изречението си недовършено. Всички възможни думи ми се сториха твърде тъжни и твърде крайни.
Той сви рамене.
— Да заведеш красиво момиче на бар не е кой знае какъв подвиг — успокои ме отново той, опитвайки се да повдигне духа ми.
