Той разбра. Не бях особено многословен, но този доктор беше интелигентен и проницателен и успя сам да стигне до останалото. Дж. М. Сингх, дипломирал се в Кралския медицински колеж, общопрактикуващ лекар в Университетската болница на Джорджтаун, с безупречния си британски акцент и преждевременно оредяла коса, внезапно схвана какво се опитвам да му кажа в тази стаичка с неонови светлини и лъскави метални плоскости. Още не бях станал от кушетката, закопчавах си ризата и гледах към пода (избягвах погледа му, избягвах риска от срамни сълзи), мълчанието ми се стори дълго и неловко, но той внезапно положи ръка на рамото ми. Съжалявам, каза. Съжалявам, наистина.
За пръв път от месеци насам някой ме докосваше и това ме смути, видя ми се отблъскващо да ме превръщат в обект на такова състрадание. Не ми трябва съчувствието ви, докторе, казах. Трябват ми хапчетата ви.
Той се отдръпна леко намусен и седна на столчето в ъгъла. Докато загащвах ризата си, видях как вади кочан рецепти от джоба на бялата си престилка. Готов съм да го направя, рече, но преди да излезете оттук ви моля да преразгледате решението си. Струва ми се, че разбирам какво сте преживели, мистър Зимър, и не ми се ще да ви поставям в позиция, която ще ви причини такива мъки. Има и други начини на пътуване, нали така? Може би ще е по-добре засега да избягвате самолетите.
Мислех си за този вариант, казах, но го отхвърлих. Разстоянията наистина са прекалено големи. Следващата ми спирка е в Бъркли, Калифорния, а после се налага да ида до Лондон и Париж. Пътуване с влак до тихоокеанския бряг отнема три дни. Умножете го по две, за да се върна, добавете после още десет дена за прекосяването на Атлантика и обратно, и стават поне шестнайсет дни, хвърлени на вятъра. Какво да правя през цялото това време? Да се взирам от прозореца и да попивам гледката?
Може би няма да е зле да забавите темпото. Ще облекчи напрежението донякъде.
Но на мен тъкмо напрежението ми трябва. Ако сега отслабя хватката си, ще се разпадна. Ще се разлетя в сто различни посоки и никога няма да мога да се събера отново.
В начина, по който произнесох тези думи, имаше нещо толкова драматично, нещо толкова искрено и налудничаво в тембъра на гласа ми, че докторът едва не се усмихна — или поне ми се видя, че се бори с усмивката си. Е, добре, не искаме да се случи това, нали, каза. Щом толкова държите на полета, летете на воля. Но да е само в едната посока! И с този чудноват коментар той извади писалка от джоба си и надраска няколко нечетливи знака на бланката. Ето, каза, откъсна листчето и го пъхна в ръката ми. Вашият билет за Еър Ксанакс.
Това пък какво е?
Ксанакс. Мощен, опасен опиат. Само изпълнете инструкциите, мистър Зимър, и ще се превърнете в зомби, в същество без самоличност, в купчина жива плът. Можете да прелетите цели континенти и океани по този начин и въобще няма да разберете, че сте във въздуха, гарантирам.
На следващия следобед бях в Калифорния. По-малко от двайсет и четири часа след това вече влизах в единична прожекционна стаичка в Тихоокеанския архив да гледам нови две комедии на Хектор Ман. „Тънко танго“ се оказа една от най-дивите му, кипящи от жизненост продукции; „Домашно огнище“ бе сред най-прецизните. Прекарах над две седмици с тези два филма, връщах се в сградата всяка сутрин точно в десет, а докато архивът беше затворен (по Коледа и на Нова година), продължавах да работя в хотела си: четях книги и реорганизирах бележки, подготвяйки се за следващия етап от пътуванията си. На 7 януари 1986 година погълнах още няколко от магическите хапчета на доктор Сингх и взех директния полет от Сан Франциско за Лондон — шест хиляди мили без прекъсване с „Кататония Експрес“. Този път необходимата доза беше по-голяма, но аз се притесних, че даже и тя няма да стигне, и тъкмо преди да се кача на самолета, взех допълнително хапче. Трябваше да проявя благоразумие и да спазя инструкциите на доктора, но мисълта да се събудя насред полета ме изпълваше с такъв ужас, че насмалко да се приспя за вечни времена. В стария ми паспорт има печат, доказващ, че на 8 януари съм влязъл във Великобритания, но нямам никакъв спомен как съм се приземил, как съм преминал през митницата, как съм се озовал в хотела си. Събудих се в непознато легло на 9 януари сутринта и тогава животът ми започна отначало. Никога не бях губил свяст до такава степен.
