След мустачките костюмът е най-важният елемент в репертоара на Хектор. Мустачките са връзката с неговата същност, метонимия за копнежи, размишления и душевни бури. Костюмът въплъщава отношението му към обществото и както блести с лъскавината на билярдна топка на фона на околното сиво и черно, служи като магнит за зрението. Хектор го носи във всеки филм и във всеки филм има поне една дълга сцена, която се върти около заплахите, надвиснали над белотата му. Кал и машинно масло, сос за спагети и меласа, черни сажди и пръскащи локви — в някакъв момент всяка тъмна течност, всяко тъмно вещество, заплашват да опетнят непокътнатото достойнство на Хекторовия костюм. Този костюм е най-драгоценната му собственост и той го носи с прецизния, обигран маниер на мъж, излязъл да смае света. Облича го всяка сутрин така, както рицарят облича доспехите си, стягайки се за незнайните битки, които обществото му е приготвило за деня, и нито за миг не си дава сметка, че постига обратното на това, което възнамерява. Той не се защитава срещу потенциални удари, той сам се превръща в мишена, събирателната точка за всяка беда, която евентуално би могла да се случи в радиус от сто метра около неговата персона. Белият костюм е знак за уязвимостта на Хектор и придава известен патос на шегите, които светът му играе. Упорит в елегантността си, вкопчен във вярата, че костюмът го превръща в най-привлекателния и желания сред мъжете, Хектор въздига собствената си суета в кауза, на която публиката може да симпатизира. Вижте го как отупва жилетката си от въображаеми прашинки, докато звъни на вратата на своята приятелка в „Двойно или нищо“, и вече наблюдавате не демонстрация на самолюбие, а мъченията на самосъзнанието. Белият костюм прави от Хектор малък човек. Той печели публиката на негова страна — а, постигне ли веднъж това, на един актьор му е простено всичко друго.
Бил е твърде висок, за да играе класически клоун, твърде красив за обичайната роля на безобидния непохватник. Със своите тъмни, изразителни очи и изящен нос Хектор изглеждал като второкласен актьор в главна роля, блестящ романтичен герой, сбъркал снимачната площадка. Не бил дете, бил пораснал — и самото присъствие на такъв персонаж сякаш вървяло срещу установените правила на комедията. От смешниците се очаквало да бъдат ниски, уродливи, или дебели. Те трябвало да бъдат дяволчета или шутове, глупчовци или отрепки, деца, навлекли маските на възрастни, или възрастни с акъла на деца. Помислете за юношеската закръгленост на Арбъкъл, срамежливата му глуповата усмивка и начервените, женствени устни. Спомнете си показалеца, който се озовава в устата му всеки път, когато го погледне момиче. Минете после през списъка с реквизита и екипировката, оформили кариерата на признатите майстори: скитникът на Чаплин с несъразмерните обувки и парцаливите дрехи; храбрият пъзльо на Лойд с роговите очила; тъпунгерът на Кийтън с шапката като палачинка и замръзналото лице; идиотът на Ленгдън с тебеширенобялата кожа. Всичките са аутсайдери и понеже тези персонажи нито ни застрашават, нито предизвикват завистта ни, ние им стискаме палци да триумфират над враговете си и да спечелят сърцето на девойката. Единственият проблем е, че не сме съвсем сигурни дали ще знаят какво да правят с девойката, като останат насаме с нея. С Хектор такива съмнения въобще не ни тревожат. Намигне ли на момиче, голям е шансът то да му отговори със същото. А щом отговори, ясно е, че нито един от двамата не мисли за сватба.
