Хектор се справял отлично като фактически управител на „Спортните стоки на Червенокосия“. След целогодишната изолация в портландската фабрика за бъчви и уединената теснотия на склада, шансът да бъде отново сред хора му дошъл добре. Магазинът бил като малък театър, а ролята, която изпълнявал, била в основите си същата, като във филмите му: съвестен подчинен, чевръст костюмиран счетоводител. Единствената разлика била, че сега се казвал Херман Лосър и трябвало да играе чисто. Без подкосявания и настъпвания, без комични чудатости и удари с тиган по главата. Работата му била да убеждава, да води сметките, и да защитава достойнствата на спорта. Но никой не искал от него да върши всичко това начумерен. Пак имал пред себе си публика и безбройни ситуации за изиграване и след като веднъж навлязъл в рутината, старите му актьорски инстинкти го завладели отново. Очаровал клиентите с речовитите си истории, омагьосвал ги с демонстрация на бейзболни ръкавици и въдичарски техники, спечелвал ги за постоянно с готовността си да смъкне пет, десет, дори петнайсет процента от официалната цена. През 1931 година портфейлите били тънички, но играта си оставала евтино развлечение, начин да не мислиш за всичко онова, което не можеш да си позволиш, и Червенокосият продължавал да поддържа приличен бизнес. Каквото и да ставало, момчетата щели да продължават да гонят топката, а мъжете — да мятат въдици в реките и да стрелят по дивите животни. И да не забравяме екипите. Не само за отборите от местните гимназии и колежи, но и за двестате членове на Боулинг лигата на Ротарианския клуб, десетте тима от Католическата благотворителна баскетболна асоциация, да не говорим за трийсет и шестте аматьорски отбора по софтбол. О’Фелън бил завзел този пазар преди петнайсет години и поръчките валели всеки сезон, точни и неизменни като фазите на луната.
Една нощ в средата на април, докато привършвали с Нора четвъртъчния си урок, тя се обърнала към Хектор и му оповестила, че е получила предложение за женитба. Думите й дошли отникъде, без нищо общо с досегашния разговор, и за един миг Хектор се зачудил дали е чул правилно. Такава вест обикновено се съпровождала от усмивка, може би дори смях; но Нора не се усмихвала и не изглеждала ни най-малко щастлива да сподели с него тази новина. Хектор запитал за името на младия щастливец. Нора поклатила глава, загледала се в пода и започнала да мачка края на синята си рокля. Когато вдигнала поглед, в очите й блещукали сълзи. Устните й се раздвижили, но преди да каже каквото и да било, станала рязко от мястото си, затулила устата си с длан и избягала от хола.
Изчезнала преди той да разбере какво става. Не му останало време дори да я извика и като я чул как тича нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си, разбрал, че няма да слезе обратно тази вечер. Урокът бил приключил. Трябвало да върви, рекъл си, но минали няколко минути, а той не мръдвал от дивана. В крайна сметка в хола доплувал О’Фелън. Било тъкмо след девет и Червенокосият се намирал в обичайното си вечерно състояние, но не чак дотам, че да губи равновесие. Той се втренчил в Хектор и това бил най-продължителният път, когато задържал очите си върху своя помощник-управител, измерил го с поглед от горе до долу и устата му увиснала в полуусмивка. Хектор не знаел дали тази усмивка изразява съжаление, или насмешка. По-скоро и двете едновременно, някакво състрадателно презрение, ако имало такова нещо, и Хектор я намерил за притеснителна — знак за някаква тлееща враждебност, каквато О’Фелън не бил проявявал с месеци. Най-сетне Хектор станал и попитал: Нора ще се омъжва ли? Шефът му се изсмял късо и саркастично. Откъде, по дяволите да знам, отвърнал. Що не я питаш сам? После изгрухтял в отговор на собствения си смях, обърнал се и излязъл.
Две вечери по-късно Нора се извинила задето си изпуснала нервите. Сега се чувствала по-добре, кризата била преминала. Отказала предложението и толкоз. Случаят бил приключен; нямало какво повече да му мисли. Албърт Суийни бил свестен човек, но още момче, а на нея й било писнало от момчета, особено от богати момчета, които пилеели парите на бащите си. Ако някога се омъжела, щяло да е за истински мъж, който знаел как да се оправя в живота и можел да се грижи сам за себе си. Хектор забелязал, че тя не може да обвинява Суийни задето имал богат баща. Не бил той виновен, пък и какво всъщност му било лошото да си богат? Нищо, казала Нора. Просто не искала да се омъжва за него — и туйто. Бракът продължавал вечно и тя нямало да каже „да“, преди да се появи подходящият човек.
