Мъжете бяха дребни. Приличаха на нормални хора, които са се свили от слънцето, и си говореха полугласно с подобни фрази: „Ако Ваше преосвещенство има по-блестящи идеи за това къде се намираме, отколкото имаме ние, ще съм благодарен да каже. Иначе да си държи голямата боклучава уста затворена“ или „Казвам само, Ваша милост, че знам, че наблизо има гробище, помирисвам го“, или „Ако вие го помирисвате, значи и аз трябва да мога да го помириша, защото имам по-добро обоняние от вас. Ваша светлост.“
Мъжете не спираха да си говорят подобни церемониалности, докато си проправяха път през градините в предградието. Заобиколиха едната („Пст! — изсъска почитаемият Арчибалд Фицхю. — Кучета!“) и пробягаха по градинската стена, подтичвайки отгоре като плъхове с размера на малко дете. После се спуснаха по улицата и поеха към върха на хълма. Накрая стигнаха до стената на гробището. Покатериха се по нея като катерици по дърво, без да спират да душат въздуха.
— Пазете се от кучето — каза Уестминстърският херцог.
— Къде? Някъде наоколо ли е? Ама не мирише като истинско куче — усъмни се епископът на Бат и Уелс.
— Някои не могат да помиришат и гробището — отбеляза почитаемият Арчибалд Фицхю. — Помните ли? Това е просто куче.
Тримата скочиха от стената и затичаха през гробището, оттласквайки се от земята с ръце и крака, докато стигнаха до таласъмската порта край покосеното от мълния дърво.
Там спряха. Точно до портата, обляна в лунна светлина.
— Ама че работа, това пък какво е? — попита епископът на Бат и Уелс.
— И таз добра! — каза Уестминстърският херцог.
В този миг Ник се събуди.
Трите лица, вторачени в него, приличаха на лица на мумии, безплътни и изсушени, но иначе оживени и заинтригувани. Зад ухилените устни се разкриваха остри развалени зъби. Малко по-нагоре проблясваха малки кръгли светещи очи, а пръсти с остри нокти на ръцете не спираха да шават и потропват.
— Кои сте вие? — попита Ник.
— Ние — каза едно от създанията, които всъщност не бяха много по-големи от него, осъзна Ник, — ние сме най-важни особи, това сме ние. Това е Уестминстърският херцог.
Най-едрата фигура се поклони с думите:
— Удоволствие е да се запознаем!
— … това е епископът на Бат и Уелс…
Съществото се ухили и разкри редица остри зъби и заострен език с невероятна дължина, който се стрелкаше между тях. Това създание изобщо не покриваше представата на Ник за епископ — кожата му бе на петна, едно от които минаваше през окото му и му придаваше вид на пират.
— … а аз имам честа да съм почитаемият Арчибалд Фицхю, на вашите услуги.
Трите създания се поклониха едновременно. Епископът каза:
— А ти, момче, каква е твоята история? Само не говори врели-некипели, в момента разговаряш с епископ.
— Хубавичко го казахте, ваша милост — гракнаха другите двама.
И Ник им разказа. Каза им как никой не го харесва и не иска да играе с него, как никой не го обича и не се грижи за него, как дори наставникът му го е изоставил.
— Гръм да ме удари! — възкликна Уестминстърският херцог, почесвайки се по носа (малко изсушено нещо, състоящо се предимно от ноздри.) — Трябва да идеш някъде, където хората ще те оценят.
— Няма къде — каза Ник. — Не ме пускат да излизам от гробището.
— Трябват ти много приятели за игра — обърна се епископът на Бат и Уелс, шавайки с дългия си език. — Цял ред удоволствия, забавления и вълшебство, където да те оценяват, а не да те пренебрегват.
Ник каза:
— Дамата, която се грижи за мен, готви ужасно. Носи ми супа с твърдо сварени яйца и други такива неща.
— Храна! — намеси се почитаемият Арчибалд Фицхю. — Там, където отиваме ние, имат най-добрата храна в целия свят. Направо ми къркори коремът и устата ми се пълни със слюнка, като си помисля.
— Може ли да дойда с вас? — попита Ник.
— Да дойдеш с нас? — възкликна Уесминстърският херцог изглеждаше истински потресен.
— Недейте така. Ваша милост — намеси се епископът на Бат и Уелс. — Не бъдете коравосърдечен, вижте го тоя дребосък. Не е хапвал прилично ядене кой го знае от кога.
— Аз предлагам да го вземем — намеси се и почитаемият Арчибалд Фицхю. — При нас има хубава кльопачка — и при тези думи потупа корема си, за да покаже колко е вкусна храната.
— Е, готов ли си за приключение, момче? — попита Уестминстърският херцог, вече спечелен за идеята. — Или искаш да пропилееш остатъка от живота си тук? — с костеливите си пръсти той посочи гробището и мрака наоколо.
Ник си помисли за мис Лупески, за ужасната й храна, за списъците и стиснатите й устни и отвърна:
— Готов съм!
Тримата му нови приятели имаха неговия ръст, но силата им далеч надхвърляше детската. Внезапно Ник бе хванат от две здрави ръце и се озова над главата на епископа на Бат и Уелс, докато Уестминстърският херцог, сграбчил стиска проскубана трева, извика нещо като „Сках! Тех! Кавага!“. Каменната плоча, която покриваше гроба, се отвори като капак и под нея зейна непрогледна тъмнина.
