Щом се прехвърлихме от Ню Мексико в Аризона, оставихме зад себе си и последните следи от зимата. Към Албъкърки въздухът беше хладен, дори студен, но пък височината там е по-голяма. Теренът започна да се спуска, щом подкарахме към мексиканската граница и обърнахме към Финикс. Температурата се вдигна рязко, от 10 към 20 и дори по-високо. Планините станаха по-ниски и изглеждаха образувани от червеникавокафява почва, стрита на прах и напръскана с лепило. Имах чувството, че в такава скала мога да изровя дълбока дупка дори само с нокът. Крехки, уязвими полегати хълмове, практически голи. Марсиански пейзаж. И растителността тук е различна. Вместо тъмни ивици папрат и чворести ниски пинии вече пътувахме през гори от пръснати нашироко гигантски кактуси, стърчащи фалически от кафявата люспеста пръст. Нед започна да ни предава урок по ботаника. Онези там са сагуарос, с дългите разклонения, по-високи от телефонни стълбове, а тези, храстовидните синьо-зелени и безлисти, с бодливите клони, които все едно че са дошли от някоя друга планета, са пало верде, а пък онези там, топчестите с оплетените на кълба клони, са окотийо. Нед познава добре Югозапада. Чувства се тук съвсем като у дома си, понеже е прекарал известно време в Ню Мексико преди няколко лета. Нед всъщност навсякъде се чувства като у дома си. Обича да говори за международното братство на гейовете. Където и да отиде, е сигурен, че ще си намери подслон и приятелства сред
