Част първа
Джон Джей
Мечтаеше си само за сън.
Самолетът кацна с два часа закъснение и в залата за получаване на багажа започна истински бой. На всичкото отгоре бе станало някакво объркване и лимузината, която трябваше да ги вземе, си бе тръгнала преди час. Така че се налагаше да вземат такси.
Тя се нареди и зачака на опашката. Куфарчето с лаптопа ѝ тежеше. Джон бърбореше нещо за лихви и нови начини за преструктуриране на капитала, но тя си мислеше: „Петък вечерта е, десет и половина. Искам само да измия потта от тялото си и да се заровя в леглото.“
Разсеяно загледа безкрайната редица жълти таксита. Едноцветните коли някак ѝ напомняха насекоми. Спомни си детството в планината, когато с брат ѝ се натъкваха на някой разложен труп на язовец или ритваха някой мравуняк, за да наблюдават потока от пъплещи червени буболечки.
Поредното такси спря на стоянката. Ти Джей Колфакс вяло се затътри към него.
Шофьорът отключи багажника, без да излиза от колата. Наложи се сами да натоварят куфарите си. Това ядоса Джон - беше свикнал да го обслужват. Тами Джийн нямаше нищо против да свърши тази работа. Тя все още не можеше напълно да приеме мисълта, че има лична секретарка, която пише вместо нея. Затвори капака на багажника и се качи.
Джон я последва, затръшна вратата и сбърчи тлъстото си лице и плешивото си теме така, сякаш усилието да пъхне куфарчето си в багажника го бе изтощило до крайна степен.
- Първо през източна Седемдесет и втора - измърмори той на шофьора.
- После към горен Уестсайд - допълни Ти Джей. Плексигласовата преграда между отделението на водача и задните седалки бе толкова издраскана, че шофьорът едва се виждаше.
Таксито излезе от района на летището и се понесе по магистралата към Манхатън.
- Я виж - отбеляза Джон, - ето защо е цялата навалица.
Сочеше една крайпътна табела, която поздравяваше делегатите на мирната конференция на ООН. Конференцията започваше от понеделник. Очакваше се да пристигнат десет хиляди посетители. Ти Джей вдигна поглед към табелата - чернокожи, бели, азиатци с усмивки на уста махаха с ръце. Все пак в снимката нещо не беше наред. Цветовете и пропорциите не бяха реални. Лицата изглеждаха размазани.
Продължиха по магистралата, облята от неприятната жълта светлина на крайпътните лампи. Покрай старата военноморска корабостроителница, покрай пристаните на Бруклин.
Джон най-сетне млъкна, извади лаптопа си и започна да пресмята нещо. Ти Джей се отпусна на седалката; пред очите ѝ преминаваха прашни тротоари и тъжните лица на хора, които седяха на бордюра и гледаха магистралата. Изглеждаха полумъртви от жега.
В таксито също бе горещо и Ти Джей натисна копчето за отваряне на прозореца. С изненада установи, че не работи. Натисна другото, от страната на Джон. Също развалено. Едва тогава забеляза, че и ключалките на вратите липсват.
Дръжките - също.
Ти Джей прокара ръка по вратата. Нищо, като че някой ги бе отрязал с ножовка.
- Какво има? - попита Джон.
- Ами вратите... Как се отварят?
Джон погледна първо едната, после другата. Таксито подмина тунела за централен Манхатън.
Джон почука по преградата:
- Хей! Пропуснахте отклонението. Накъде карате?
- Може би ще мине през Куинзбъро.
През моста пътят бе по-дълъг, но така щяха да избягнат задръстването в тунела. Ти Джей се наведе напред и почука по плексигласа с пръстена си.
- По моста ли ще минете?
Шофьорът не им обърна внимание.
- Хей!
Подминаха отклонението за Куинзбъро.
- По дяволите! - изруга Джон. - Къде ни карате? В Харлем? Обзалагам се, че кара към Харлем.
Ти Джей погледна през прозореца. Една кола бавно ги задминаваше. Ти Джей заблъска по стъклото.
- Помощ! Моля ви...
Шофьорът на другата кола я погледна веднъж, после пак, намръщи се. Забави и се нареди зад тях, но таксито внезапно отби към Куинс, зави по една уличка и продължи с пълна скорост към пустия промишлен район. Сигурно караше със сто.
- Какво правите?
Ти Джей заблъска по преградата:
- Намалете скоростта. Какво...?
- О, не - промълви Джон. - Гледай.
Шофьорът си беше нахлузил маска за ски.
- Какво искате от нас? - проплака Ти Джей. - Пари ли? Ще ви дадем, колкото искате.
Шофьорът не промълви нито дума.
Ти Джей отвори чантата си „Таргус“ и извади черния си лаптоп. Обърна се и удари с все сила компютъра в задното стъкло. Стъклото издържа, шумът от удара като че уплаши до смърт шофьора. Таксито поднесе встрани и едва не се блъсна в постройката, покрай която минаваха.
- Пари. Колко? Ще ви дадем много пари! - започна да фъфли Джон, по дебелите му бузи потекоха сълзи.
