— По-скоро врагове — кимна Милтън. — Компанията на Бихан действително е спечелила две големи поръчки, но Брадли го е отрязал за други три поради подозрения за купуване на влияние. Получих информацията от двама приятели, които работят на Капитолийския хълм. Разбира се, те няма да я потвърдят официално, но по всичко личи, че Брадли е предприел широкомащабна атака срещу Бихан. Не по-малко ясно е, че е смятал Бихан за корумпиран тип. Едва ли са били част от общ шпионски кръг.
— На пръв поглед е така — кимна Стоун. — Разбира се, ако не става въпрос за преднамерено поведение. Но аз съм съгласен с покойния председател — Бихан действително е корумпиран. Питам се обаче дали това е достатъчно, за да извърши убийство. В случая с Дехейвън бих казал да.
— Може би е ликвидирал и Брадли. Имал е всички мотиви да го стори, след като председателят е пречел на бизнеса му.
— Установихме, че Дехейвън е убит с въглероден двуокис, а смъртоносният контейнер е собственост на една от фирмите на Бихан — каза Стоун и удари с длан върху бюрото. — Вчера се обади Кейлъб, който проверил вентилационната решетка в хранилището и открил дупка за винт във вътрешността на шахтата, на който най-вероятно е била закачена наблюдателна камера. Болтчетата на решетката се развили подозрително лесно, сякаш са били използвани съвсем наскоро. Все пак това не е достатъчно да докажем, че вътре е имало камера.
— Но след като Брадли и Бихан са били врагове, Джонатан не би могъл да ги види заедно в къщата отсреща — отбеляза Милтън. — Защо тогава са го убили?
— Честно казано, не знам — въздъхна Стоун.
След като Милтън си тръгна, той отново излезе навън, измъкна косачката изпод навеса и започна да коси тревата вляво от къщичката. Когато изключи мотора и се изправи, насреща му стоеше самотна женска фигура, която мълчаливо го наблюдаваше. На главата й имаше шапка с широка периферия, а очите бяха скрити зад големи слънчеви очила. Беше облечена с кожено манто до коленете, под което се виждаше къса поличка. Взетата под наем кола беше паркирана на метър встрани от портала.
Стоун избърса потта от лицето си и избута косачката към предната веранда, където го чакаше Анабел. Тя бавно свали очилата си.
— Как вървят нещата, Оливър?
Той не отговори, а очите му внимателно оглеждаха облеклото й.
— Май се каниш да ходиш някъде.
— Затова дойдох — обясни тя. — Плановете ми се промениха. Налага се да напусна града, полетът ми е след два часа. И няма да се върна.
— Така ли?
— Да — твърдо отвърна тя.
— Е, не мога да ти се сърдя. Нещата наистина започват да стават опасни.
Очите й се заковаха върху лицето му.
— Ако мислиш, че това е причината да си тръгна, значи не си толкова умен, колкото предполагах.
Той изпитателно я огледа, помълча малко и промърмори:
— Онзи, който те преследва, трябва да е много опасен.
— Като те гледам, и на теб не ти липсват врагове — каза тя.
— Не ги предизвиквам с нищо — сви рамене той. — Но все става така, че те ме откриват.
— Бих желала да съм като теб, но аз явно умея да си създавам врагове.
— Ще кажеш ли и на другите?
— Надявам се ти да им кажеш от мое име — поклати глава тя.
— Ще бъдат разочаровани, най-вече Рубън. А Милтън не съм го виждал толкова щастлив от години. Кейлъб, разбира се, никога няма да признае, че му е приятно да си около него, но дълго време ще се цупи.
— А ти? — тихо попита тя, избягвайки погледа му.
Той вдигна крак и почисти колелото на косачката от сплъстената трева.
— Бих казал, че притежаваш някои наистина забележителни качества…
— Но ти успя да ме хванеш, докато пусках ръка в джоба ти — контрира тя. — А това не ми се беше случвало от осемгодишна възраст… — В погледа й се появи мълчалив въпрос.
— Убеден съм, че си била много надарено дете — отвърна той.
— Във всеки случай беше забавно — подсмихна се тя. — Грижете се за себе си, момчета. Ти също, особено след като враговете ти демонстрират склонност да те откриват навсякъде.
Обърна се да си върви, но гласът на Стоун я спря:
— Хммм, Сюзан… Искаш ли да се свържем с теб в случай, че открием истината за Джонатан?
— Смятам, че е най-добре да оставя миналото там, където е — обърна се да го погледне тя.
— Помислих, че ще искаш да знаеш. Не е лесно да изгубиш брачен партньор по такъв начин.
— Казваш го от личен опит, така ли?
— Жена ми — кимна Стоун. — Беше отдавна.
— Бяхте ли разведени?
— Не.
— При мен и Джонатан беше друго. Той реши да прекрати брака ни. А аз изобщо не съм сигурна защо дойдох тук.
— Разбирам — промърмори Стоун. — Ще ми дадеш ли онази снимка?
— Какво? — стреснато го погледна тя.
— Снимката на Джонатан. Искам да я върна в дома му.
— Ооо… Съжалявам, но не е у мен.
— В такъв случай ми я изпрати оттам, където отиваш.
— Ти си твърде доверчив човек, Оливър. Нищо не може да ме накара да ти я изпратя.
— Права си — кимна той. — Абсолютно нищо.
— Ти си един от най-странните хора, които съм срещала — любопитно го погледна Анабел. — И държа да ти кажа, че това означава нещо.
— Трябва да тръгваш, ако не искаш да си изпуснеш полета.
