— Щом казвате — отвърна боязливо санитарят. Елиът реши, че е по-добре да не му обяснява, че думите не са негови, а на Ейми.
След като взе кръвните проби, санитарят малко се отпусна.
— Това е едно много грозно животно — каза той, докато си събираше принадлежностите.
— Вие наранявате достойнството й — каза Елиът.
И наистина Ейми вече енергично сигнализираше Какво грозно?
— Нищо, Ейми — опита се да я успокои Елиът. — Просто човекът още не е виждал горила.
— Моля? — вдигна вежди санитарят.
— Наранихте достойнството й. По-добре се извинете.
Санитарят възмутено щракна ключалките на медицинската си чанта. Той се вгледа с невярващ поглед първо в Елиът и после в Ейми.
— Да му се извиня?
— На нея — поправи го Елиът. — Да. На вас ще ви хареса ли някой да ви нарече грозен?
Елиът изпадаше направо в бяс при всеки подобен случай. С годините бе започнал да усеща все по-осезателно предразсъдъците, които хората изпитваха спрямо маймуните, считайки шимпанзетата за хитри дечица, орангутаните мъдри старци, а горилите тъпи и безразсъдъчни животни. Те грешаха и в трите случая.
Всяко от тези животни беше уникално, и изобщо не се вписваше в човешките стереотипи. Шимпанзетата например бяха далеч по-груби, отколкото можеха да бъдат горилите. Понеже шимпанзетата бяха екстраверти, едно разгневено шимпанзе е далеч по-опасно, отколкото ядосана горила; в зоологическата градина Елиът с изумление бе ставал свидетел как майки подбутваха дечицата си да погледат по-отблизо шимпанзетата, но се дърпаха назад при вида на горилите. Тези майки очевидно не знаеха, че дивите шимпанзета хващаха и ядяха човешки деца, нещо, което горилите никога не биха направили.
Елиът често се сблъскваше с човешките предразсъдъци спрямо горилите, и се бе запознал добре с ефекта, който имаха те върху Ейми. Тя не можеше да скрие факта, че е едра и черна, с надвиснали вежди и некрасиво лице. Зад лицето, толкова отблъскващо за повечето хора, се криеше интелигентна и чувствителна същност, съчувствена към хората около нея. Болеше я, когато хората панически бягаха от нея или запищяваха от страх, или пък подхвърляха ядовити и жестоки забележки.
Санитарят се навъси.
— Искате да кажете, че той разбира английски?
— Да, тя разбира. — Смяната на рода беше още едно нещо, което не се нравеше на Елиът. Хората се бояха от Ейми, защото винаги считаха, че е от мъжки пол.
Санитарят поклати глава.
— Не вярвам.
— Ейми, изпрати господина до вратата.
Ейми се заклатушка към вратата и я отвори пред санитаря, чиито очи се превърнаха на палачинки при жеста й. После затвори след него.
Глупав човек, сигнализира Ейми.
— Не им обръщай внимание — каза Елиът. — Ела, Питър почеше Ейми.
Следващите петнайсет минути той я разчесва докато тя се търкаляше по пода и грухтеше от задоволство. Той дори и не усети как вратата се отвори зад него и нечия фигура пристъпи напред, докато изведнъж се сепна и се завъртя само за да види тъмният цилиндър как връхлита върху главата му, която експлодира с ослепителна бяла светлина и след миг всичко се потопи в мрак.
Пробуди го пронизителен електронен писък.
— Не се движете, сър — обади се нечий глас.
Елиът отвори очи и примижа срещу ярката светлина блеснала над него. Лежеше по гръб в самолета и някой се беше привел над него.
— Погледнете надясно… а сега наляво… Можете ли да си сгънете пръстите?
Той изпълни нарежданията. Светлината беше отместена и той видя чернокож мъж в бял костюм приведен до него. Мъжът докосна главата му; пръстите му се отдръпнаха изцапани с кръв.
— Няма за какво да се тревожите — успокои го мъжът. — Раната е доста повърхностна. — Той отмести поглед. — Колко дълго предполагате, че е бил в безсъзнание?
— Две минути, не повече — каза Мънро.
Пронизителният писък отново се повтори. Елиът видя Рос да се движи из пасажирския отсек нарамила някаква торба на рамо и с протегнат пред себе си прът. Последва нов писък.
— Проклятие — изруга тя и изчопли нещо от рамката на илюминатора. — Това е вече петият. Направо са се престарали.
Мънро приведе поглед към Елиът.
— Как се чувствате? — запита той.
— Трябва да остане под лекарско наблюдение поне двайсет и четири часа — намеси се чернокожият мъж. — Просто като предпазна мярка.
— Двайсет и четири часа! — възкликна Рос, без да спира търсенето.
— Къде е тя? — изстена Елиът.
— Отмъкнаха я — каза Мънро. — Отвориха задната врата, спуснаха пневматичния подемник и изчезнаха още преди някой да усети какво става. Намерихме това до теб.
Мънро му подаде една малка стъклена ампула с японски йероглифи. В единия край имаше бутало, а в другия счупена игла.
Елиът седна на пода.
— Полека — обади се лекарят.
— Чувствам се отлично — сопна се Елиът, макар че главата му пулсираше цялата. Той повъртя ампулата из дланта си. — Беше ли в скреж когато я намерихте?
Мънро кимна.
— Много студена.
