Там имаше пресни отпечатъци от нечии крака. Бяха дълбоки и къси, с приблизителна триъгълна форма, а между палеца и останалите четири пръста имаше широко пространство: точно както при човека.
— Определено не са човешки — заяви Елиът, привеждайки се да ги разгледа по-отблизо.
Мънро не каза нищо.
— Някакъв примат.
Мънро не каза нищо.
— Не е възможно да са на горила — завърши Елиът докато се изправяше. Видеокомуникациите му с Хюстън от предната нощ бяха затвърдили убеждението му, че горилите нямат нищо общо със случая. Горилите не се убиват едни други. — Не може да е горила — повтори той.
— Сто на сто горила — заяви Мънро. — Само виж това. — Той посочи към друг участък от почвата. — Това са кокалчетата, точно когато ходят на ръце.
— Но горилите са свити животни, които спят нощем и избягват контакт с хората — възрази Елиът.
— Иди го кажи на тая, която е оставила отпечатъците.
— Дребни са за горила — продължи да упорства Елиът. Той изучаваше близката ограда, където се бе случило късото съединение през нощта. Късчета сива козина стърчаха от бодливия тел. — А и горилите нямат сива козина.
— Мъжките имат — каза Мънро. — Среброгърбите.
— Да, вярно е, но оцветяването при среброгърбите е по-скоро бяло. А това е чисто сиво. — Той се поколеба. — Може би това е било какундакари.
Мънро само го изгледа с отвращение.
Какундакари спада към хипотетичните животни на Конго. Подобно на йети в Хималаите и големокракото в Северна Америка, често пъти е наблюдаван, но никога улавян. Сред местните жители се ширеха безкрайни истории за космата маймуна с ръст от шест фута, която ходела на задните си крака и изобщо се държала като човек.
Много уважавани учени считаха, че какундакари съществува; може би си имаха едно наум, спомняйки научната съдба на колегите си, отричащи съществуването на горилата.
През 1774 година Лорд Монбодо пише за горилата, че „това прекрасно и страховито произведение на природата ходи изправено също като човек; високо е от 7 до 9 фута… и притежава изключителна сила; покрито е с дълга козина, черна по цялото тяло, като по главата е по-дълга; в сравнение с шимпанзето лицето е по-близо до човешкото, но животното е черно цялото; и няма опашка.“
Четиридесет години по-късно Боудич описва една африканска маймуна „с основен ръст пет фута, и широка четири при плещите; за лапата му се твърди, че е още по-непропорционална развита отколкото ширината на тялото му, и един удар с нея е фатален за противника.“ Едва през 1847 година обаче Томас Савидж, африкански мисионер, и Джефрис Уаймън, анатом от Бостън, публикуват статия описваща „един вторичен вид в Африка… непризнат от природоизпитателите“, когото предлагат да кръстят Troglodytes gorilla. Съобщението им предизвиква истинска буря сред научния свят, и в Лондон, Париж и Бостън се развихря истинска треска в търсене на скелети; през 1855 година вече няма никакво съмнение — в Африка съществува втора, много едра маймуна.
Дори и през двадесети век новите животински видове биват откривани в тропическите гори; синьото прасе през 1946 година, и червеногърдата кокошка през 1961 година. Напълно е възможно сред дълбините на джунглата да съществува някакъв рядък, саможив примат. За съществуването обаче на какундакари все още нямаше сигурни доказателства.
— Това е отпечатък от горила — настоя Мънро. — Или по-скоро от група горили. Те са навсякъде около оградата на периметъра. Дебнели са около целия ни лагер.
— Дебнели са около целия ни лагер — повтори Елиът, клатейки глава.
— Точно така — отвърна Мънро. — сами ги виж шибаните му отпечатъци.
Елиът усети как в него се надигат пристъпите на гнева и той изнесе кратък разбор на небивалиците, които си разказват белите ловци нощем около лагерните огньове. Мънро коментира кратката му лекция с нещо съвсем не ласкаво за някои хора, които знаели всичко за всичко само от книгите.
И в този момент маймуните колобус в короните на дърветата над главите им се разкряскаха и задрусаха клоните.
Откриха тялото на Малави само до лагера. Носачът бе отишъл до потока да налее вода когато е бил убит; сгъваемите ведра лежаха на земята до него. Черепът му беше строшен; моравото и подуто лице беше изкривено, а устата зяпнала.
Групата беше потресена от вида на убития; Рос се извърна настрани, готова всеки миг да повърне; носачите се стълпиха около Кахега, който се опитваше да ги успокои; Мънро се приведе да огледа тялото отблизо.
— Забелязвате ли вдлъбнатите места от двете страни на черепа, сякаш главата е била притисната между нещо…
Мънро прати да донесат каменните гребла които Елиът бе открил предния ден в града. Той хвърли един мигновен поглед към Кахега.
Кахега бе застанал във възможно най-изправената си стойка.
— Отиваме у дома, шефе — заяви той.
— Няма да стане — отвърна Мънро.
— Отиваме у дома. Трябва да ходим, един от братята ни е мъртъв, трябва направим церемония заради жена му и деца му, шефе.
— Кахега…
— Шефе, трябва ходим.
