Мигайки с очи той сигнализира, Питър чеше Ейми. Тя скочи в прегръдките му.
По-късно той я разпита за повече подробности. Това обаче се оказа бавен и мъчителен процес, главно заради трудностите, които изпитваше Ейми при боравенето с концепцията за потока на времето.
Ейми различаваше миналото, настоящето и бъдещето — тя си спомняше минали събития, и очакваше изпълнението на обещания, но екипът по проекта Ейми никога не бе успял да я обучи да ги различава точно. Тя например не различаваше вчерашния ден от онзиденшния. Дали това отразяваше наличието на скрит дефект в методиката на обучение или беше присъща черта на концептуалния свят на Ейми, оставаше открит въпрос. (Съществуваше и доказателство за разликите в концепциите. Ейми особено се бъркаше при пространствените метафори за времето, такива като „това е вече зад нас“ или „това наближава“. Учителите й разглеждаха миналото като нещо зад тях, а бъдещето като нещо предстоящо. Поведението на Ейми обаче даваше да се разбере, че за нея миналото беше нещо пред нея — защото можеше да го види — а бъдещето беше зад нея — защото все още беше невидимо. Всеки път, когато чакаше с нетърпение обещаното посещение на някой приятел, тя непрекъснато хвърляше поглед през рамото, дори и ако беше обърната с лице към вратата.)
Така или иначе, проблемът с хода на времето представляваше определена трудност при разговора с нея, и Елиът формулираше прецизно въпросите си.
— Ейми, какво се случи през нощта? С горилите? — запита той.
Тя му хвърли погледа, с който винаги го даряваше когато й задаваше въпрос с очевиден отговор. Ейми спи нощ.
— А останалите горили?
Тя не отговори.
— Ейми — изрече настойчиво той, — горилите идваха до лагера ни през нощта.
Идва това място?
— Да, това място. Горилите идват през нощта.
Тя размисли върху думите му. Не.
— Какво каза тя? — запита Мънро.
— Каза „Не“. Да, Ейми, те идват.
Тя остана мълчалива няколко секунди, после сигнализира Неща идват.
Мънро отново запита какво каза Ейми.
— Тя каза „Неща идват“ — преведе отговора й Елиът.
— Какви неща, Ейми? — запита Рос.
Лоши неща.
— Бяха ли те горили, Ейми? — намеси се Мънро.
Не горили. Лоши неща. Много лоши неща идват гора идват. Говорят гърло. Идват нощ идват.
— Къде са сега, Ейми? — запита я пак Мънро.
Ейми се огледа. Тук джунгла. Това лошо старо място неща идват.
— Какви неща, Ейми? Животни ли са? — запита Рос.
Елиът им обясни, че Ейми не може да възприеме абстрактно категорията „животни“.
— Тя мисли, че хората са животни — каза той. — Тези лоши неща да не са хора, Ейми? Да не са човешки същества?
Не.
— Маймуни? — обади се Мънро.
Не. Лоши неща, не спи нощ.
— Можем ли да разчитаме, че възприема правилно нещата? — запита Мънро.
Какво означава?
— Да, — отвърна Елиът. — Напълно.
— Знае ли какво представляват горилите?
Ейми добра горила сигнализира тя.
— Да, ти си добра горила — каза Елиът. — Тя казва, че е добра горила.
Мънро навъси чело.
— Значи знае какво представляват горилите, но продължава да твърди, че тези неща не са горили.
— Точно това казва.
Елиът помоли Рос да настрои видеокамерата в предградията на града, обърната към мястото на лагера. Видеокамерата заработи и той поведе Ейми към края на лагера да погледне полуразрушените здания. Елиът искаше да сблъска Ейми с изгубения град, с реалността отвъд сънищата й — като искаше също така да заснеме реакцията й в този момент. Получи се обаче нещо съвсем неочаквано.
Ейми изобщо не реагира.
Лицето й остана безстрастно, а тялото — отпуснато. Не сигнализира нищо. Ако имаше въобще някакво изражение, то беше на досада, на страданията, причинил й ентусиазмът на Елиът, който тя не споделяше. Елиът внимателно я наблюдаваше. Тя не не потискаше нищо; просто беше застинала без всякакво изражение. Гледаше с безразличие града.
— Ейми познава място?
Да.
— Ейми каже Питър какво място.
Лошо място старо място.
— Сънни картини?
Това лошо място.
— Защо е лошо, Ейми?
Лошо място старо място.
— Да, но защо, Ейми?
Ейми страхува.
Тя не даваше никакъв соматичен признак за страх. Приклекнала на земята до него тя гледаше безстрастно напред.
— Защо Ейми страхува?
Ейми иска яде.
— Защо Ейми страхува?
Тя не искаше да отговори; държеше се по същия начин, когато той настояваше за нещо, а тя изпитваше пълна досада; по никакъв начин не успяваше да я провокира да разкрие виденията си. Беше също толкова безмълвна за обекта пред тях, както и в Сан Франсиско. Когато я помоли да ги придружи до развалините, тя спокойно му отказа. От друга страна обаче не показа никакви признаци да е обезпокоена когато Елиът отиваше в града, и радостно му махаше с ръка за довиждане преди да отиде при Кахега с настояване за още храна.
Едва след завръщането си в Бъркли Елиът откри обяснението на това смущаващо явление — в Тълкуване на сънищата от Зигмунд Фройд, първо издание през 1887 година.
