Извърнах се рязко към него. Лицето му продължаваше да бъде съвсем близо до моето и носовете ни се докоснаха; неговият беше леден заради студа навън. Видях притеснението в очите му.
— Хей, изобщо не си и помисляйте да правите такива неща, докато съм тук — смъмри ни завърналата се Рейчъл. — Харесвам Момчето, но изобщо не искам да го гледам как те целува. Целуването пред някой, лишен от дара на любовта, е прекалено жестоко. Освен това не трябваше ли да пържиш някакви неща?
И така в крайна сметка приключихме с готвенето. Цялата процедура ми се стори кошмарно продължителна, защото знаех, че Сам има нещо важно, което да сподели с мен, но не може да го стори, докато Рейчъл е с нас. Докато минутите се точеха агонизиращо бавно, бях споходена и от чувство за вина. Оливия беше приятелка и на Рейчъл. Ако тя знаеше, че Олив ще се върне съвсем скоро, сигурно щеше да подскочи до тавана от радост и да ни засипе с въпроси. Наложих си да не поглеждам непрекъснато към часовника; майката на Рейчъл щеше да я вземе в осем.
— О, здрасти Рейчъл. Мммм, храна! — Майка ми нахлу в кухнята, хвърляйки палтото си върху един от столовете до стената.
— Мамо! — възкликнах, без изобщо да се старая да прикрия изненадата в гласа си. — Какво правиш вкъщи толкова рано?
— Ще има ли достатъчно и за мен? Хапнах в ателието, но не се чувствам особено сита — продължи тя, без да обръща внимание на въпроса ми. Нищо чудно, че не беше сита. Мама непрекъснато се движеше като браунова частица и службата за разграждане на калориите в организма й сигурно се спукваше от работа. Тя се завъртя и видя Сам. В тона й веднага се промъкна някаква не особено дружелюбна нотка: — О. Здрасти, Сам. Пак ли си тук?
Страните на Сам поруменяха.
— Ами че ти на практика си живееш тук — продължи мама. Обърна се към мен и ме погледна многозначително, въпреки че въпросните много значения не ми бяха докрай ясни. Сам от своя страна извърна лице от нас, сякаш беше схванал всичко.
В началото мама наистина харесваше Сам. Тя дори флиртуваше с него по нейния си, мамин начин, караше го да пее и да й позира. Но това беше по времето, когато родителите ми възприемаха връзката ни просто като мимолетен флирт. Щом стана ясно, че между двама ни има нещо повече, дружелюбността на мама се изпари. Сега двете с нея разговаряхме на езика на мълчанието: дължината на паузите между изреченията носеше в себе си повече информация, отколкото произнесените думи.
Челюстта ми се стегна:
— Вземи си паста, мамо. Вкъщи ли ще работиш тази вечер?
— Искаш да се махна, за да не ти се пречкам, така ли? — попита тя. — Ще се кача горе, не се притеснявай. — Чукна ме по главата с вилицата си. — Няма нужда да ме пронизваш с този леден поглед, Грейс. Достатъчно съм схватлива. До скоро, Рейчъл.
— Нищо ледено няма в погледа ми — измърморих, докато ставах, за да окача палтото й. Нещо в цялата тази размяна на реплики беше оставило горчив вкус в устата ми.
— Така е — съгласи се Сам с тъга в гласа. — Тя просто се почувства гузна.
Изражението му бе замислено, раменете — приведени. Изглеждаше така, сякаш нещо му тежи, нещо, което тази сутрин го нямаше. Внезапно се запитах дали някога се бе чудил дали е направил верния избор; дали това, което беше получил, си струваше риска. Исках да знае, че си струва. Исках да знае, че съм готова да се покатеря на покрива и да го крещя с цяло гърло, за да могат всички да чуят. Това бе моментът, в който реших да се доверя на Рейчъл.
— Най-добре иди да преместиш колата си — казах на Сам. Той хвърли разтревожен поглед към тавана, сякаш се притесняваше, че мама е легнала на пода в ателието си и подслушва. После към Рейчъл. Накрая към мен.
В очите на Рейчъл се четеше неизказан въпрос. Махнах с ръка, с което исках да й кажа:
— До скоро, госпожо Бризбейн!
Последва дълга пауза, след което се чу мрачният глас на мама:
— Чао.
Сам се върна в кухнята. Всичко в него излъчваше чувство на вина. Произнесе леко колебливо:
— Ако не се върна, преди да си тръгнала — довиждане, Рейчъл.
— Да се е върнал! — възкликна Рейчъл, докато Сам се отдалечаваше към входната врата, въртейки ключовете за колата на пръста си. — Какво иска да каже с това „да се е върнал“? Да не би Момчето да спи тук?
— Шшшш — казах бързо и погледнах към антрето. Хванах Рейчъл за лакътя и я отведох към ъгъла на кухнята, където бързо я пуснах, оглеждайки пръстите си. — Леле, Рейчъл, кожата ти е ледена!
— Не е, ти си много гореща — поправи ме тя. — Какво изобщо става тук? Да не би вие двамата… да
Усетих как се изчервявам въпреки крайното си нежелание.
— Не по този начин. Просто…
Рейчъл така и не ме остави да довърша мисълта си:
— Пресвети шибан… пресвети шибан… дори не мога да измисля адекватно възклицание, Грейс! Просто какво? Какво правите вие бе, хора? Всъщност не, не искам да знам!
