Копнеж полностью

— Баща ми стреля по вълци — натъртих. — Просто да си знаеш. Най-вероятно би искал да стоиш по-надалеч от гората зад тази къща.

— Ще се постарая да го запомня следващия път, когато се превърна в неспособен да разсъждава звяр — каза Коул подигравателно. — Благодаря ти за съвета.

— Смисълът на живота ми е да правя хората щастливи — изсумтях, след което отворих вратата. По ръкава ми полепнаха няколко донесени от мразовития нощен вятър снежинки.

Очаквах да видя нежелание да напусне топлата къща в това кошмарно време или нещо подобно, което да предизвика съчувствието ми, но Коул просто ме дари със странната си студена усмивка и излезе навън сред суграшицата, като издърпа вратата от ръката ми, за да я затвори зад гърба си.

Останах на мястото си за няколко дълги секунди, като ругаех тихичко под нос и се чудех защо внезапно съм се почувствала толкова зле. После се върнах до кухнята, грабнах първото нещо, попаднало пред погледа ми — пакет с нарязан хляб — и се върнах при задната врата.

Прехвърлях през ума си думите, които трябваше да кажа, нещо от сорта на и не очаквай да получиш нищо повече, но когато отворих вратата, видях, че той вече си е отишъл.

Включих външните лампи. Мътната жълта светлина се разля из замръзналия двор, хвърляйки странни отражения по тънкия слой лед, покрил почвата. На около десет фута от вратата лежаха джинсите и раздърпаният суичър.

Студът изгаряше ушите и носа ми, докато внимателно пристъпвах към дрехите. Единият ръкав на суичъра стърчеше встрани от купчината, сякаш сочеше към далечната борова гора. Вдигнах очи и го видях. Сивкавокафяв вълк, който стоеше на няколко ярда пред мен и ме наблюдаваше със зелените очи на Коул.

— Брат ми умря — казах му аз.

Вълкът дори не помръдна. Снежинките блестяха върху козината му.

— Аз не съм добър човек — добавих.

Той остана все така неподвижен. Мозъкът ми отчаяно се опитваше да свърже някак очите на Коул с вълчата муцуна.

Разопаковах хляба и вдигнах торбичката. Филиите се посипаха по земята край мен. Той все така стоеше на мястото си и ме гледаше. Немигащи човешки очи върху лицето на животно.

— Въпреки това май не трябваше да ти казвам, че целувката ти не струва — промърморих, потрепервайки леко заради студа. Не бях сигурна какво още да кажа за тази целувка, затова млъкнах.

Обърнах се към вратата. Преди да вляза, събрах дрехите, обърнах едно празно сандъче за цветя и ги поставих отдолу, за да ги запазя сравнително сухи. После влязох вътре и го оставих сам в нощта.

Очите му изглеждаха толкова празни, колкото се чувствах самата аз.

Мама ми липсваше.

Не можех да обясня това на Грейс, защото знаех, че единственото нещо, което си представяше при мисълта за моите родители, бяха белезите върху китките ми. И това беше вярно, споменът за тях, докато се опитваха да убият малкото чудовище, в което се бях превърнал, изпълваше главата ми така, че на моменти очаквах черепът ми да се пръсне; белезите бяха оставили толкова дълбоки следи в мен, че винаги, когато видех вана, усещах забиващите се в плътта ми остриета.

Но аз имах и други спомени за майка си, които изпълзяваха от пукнатините сред тези кошмарни видения точно когато най-малко ги очаквах. Като например в онзи момент, когато се бях присвил зад щанда на „Изкривеният рафт“, книгите лежаха на няколко инча от празните ми ръце, а погледът ми бе зареян отвъд прозорците, сред зловещата кафеникава светлина на вечерта. Устните ми все още мълвяха последните думи, които бях прочел. Манделщам ги беше написал за мен, без дори да ме познава: Защото във вените ми не тече вълча кръв / а устните ми са изкривени от лъжите.

Навън последните слънчеви лъчи превръщаха купетата на паркираните автомобили в ослепителен кехлибар и изпълваха локвите по улицата с течно злато. Самата книжарничка вече бе отвъд досега на дневната светлина и пустееше в сумрака.

Оставаха двайсет минути до часа, в който затварях.

Днес беше рожденият ми ден.

Помнех как майка ми винаги приготвяше тарталети за рождените ми дни. Никога голяма торта, защото край масата стояхме само тримата с родителите ми, а аз бях изключително злояд и рядко излизах победител в кулинарните битки. Една торта би се развалила, преди да бъде изядена.

Затова майка ми правеше тарталети. Помнех ваниловия аромат на глазурата, несръчно намазана върху малкия блат. Сама по себе си това беше една съвсем обикновена тарталета, но конкретно в тази имаше забита свещичка. Върху фитила танцуваше малко пламъче, под което се спускаше восъчна броеница, и тарталетата се превръщаше в нещо светло, красиво и специално.