Копнеж полностью

Същото се случи и сега. Видях лицето на Коул или нещо, което ми напомни за него, но не знаех къде. Обърнах се към стената и плъзнах отново очи по обложките. Този път по-бавно. Оглеждах художественото оформление, заглавията и имената на изпълнителите, търсейки това, което бе предизвикало асоциацията.

Открих го. Беше по-голямо от другите, защото не бе обложка на албум, а доста кичозна корица на списание. Върху нея някакъв тип скачаше към обектива, а отзад останалите членове на състава го зяпаха. Беше доста известна снимка. Помнех, че съм я виждал и преди. Помнех как ми бе направило впечатление, че въпросния тип е разперил ръце и крака по начин, който сякаш казва, че всичко, което има значение в този момент, е полетът му, че не го интересува какво ще се случи, когато се приземи. Помнех също и надписа под снимката, изписан със същия шрифт, който от групата използваха за обложките на албумите си: ПРОБИВ: Фронтменът на НАРКОТИКА разказва какво е да си преуспял, преди да си навършил 18.

Само дето не си спомнях този човек да има лицето на Коул.

Затворих очи за момент, а корицата на списанието започна да избледнява отвъд спуснатите ми клепачи. Моля те, Господи помислих си, моля те, нека става дума за някаква случайна прилика. Моля те, нека Бек не е заразил някой толкова известен.

Отворих очи и Коул все още си беше там. А зад него, извън фокус, защото фотоапаратът се интересуваше единствено от Коул, стоеше Виктор.

Бавно се върнах в студиото. Слушаха друга от моите песни. Тя звучеше дори по-добре от тази, която бях чул. Това обаче вече ми се струваше нещо безкрайно отдалечено от реалния ми живот. Животът, ръководен от покачването и спадането на температурите дори и сега, когато тялото ми си оставаше човешко.

— Дмитра — казах и тя се обърна. Грейс вдигна очи, намръщена от нещо, което бе доловила в тона ми. — Как се казваше фронтменът на НАРКОТИКА?

Вече бях видял доказателството, което ми беше нужно, но не мислех, че мога наистина да повярвам във всичко това, докато някой не го каже на глас.

Дмитра се усмихна широко, най-широката й усмивка, откакто бяхме дошли в студиото, и произнесе замечтано:

— О, човече, това беше зверски концерт. Той е пълна откачалка, но групата беше… — Тя тръсна глава и изглежда си спомни, че й бях задал въпрос. — Коул Сейнт Клеър. Обявиха го за изчезнал преди месеци.

Коул.

Коул беше Коул Сейнт Клеър.

А аз си мислех, че жълтите ми очи са нещо, зад което е трудно да се скриеш.

Това означаваше, че в момента хиляди очи го търсеха и искаха да го разпознаят.

А когато го откриеха, щяха да открият всички нас.

— Къде искаш да те оставя? Обратно в къщата на Бек?

Седяхме в джипа ми, оставен в далечния край на паркинга пред „При Кени“, за да не го одраска някой селяндур, който си няма идея как се паркира. Опитвах се да не гледам към Коул, който изглеждаше огромен на предната седалка; присъствието му заемаше далеч повече място от физическата му форма.

— Не го прави — помоли той.

Погледнах го с крайчеца на очите си.

— Какво да не правя?

— Не се преструвай, че не се е случило нищо. Задай ми въпроса, който искаш да зададеш.

Следобедната светлина умираше бързо. Дълги черни облаци пълзяха по небосклона на запад. Не идваха към нас. Това беше лошо време, предназначено за някого другиго.

Въздъхнах. Не знаех дали искам да знам. Струваше ми се, че знанието ще бъде далеч по-тежко от незнанието. От друга страна, вече нямаше как да натикаме злия дух обратно в бутилката, нали така?

— Има ли значение? — попитах.

— Искам да знаеш — заяви Коул.

Сега вече се извърнах към него, към опасно красивото му лице, което дори и сега ми нашепваше нежни и опасни слова на някакъв непознат език. Изабел, целуни ме, изгуби се в мен. Това всъщност бе едно много тъжно лице, щом веднъж човек се научеше да вижда какво се случва отвъд маската на непукизъм.

— Наистина ли?

— Трябва да знам дали някой, който не е дванайсетгодишно хлапе, знае кой съм — каза той. — Или наистина ще трябва да се самоубия.

Хвърлих му унищожителен поглед.

— Да пробвам ли да отгатна? — попитах. Без да изчакам отговор, се замислих за сръчните му пръсти и красивото му лице. — Клавирист в някоя момчешка група.

— Вокалистът на НАРКОТИКА.

Зачаках да се разсмее и да каже шегувам се.

Но той не го направи.

Изражението й не се промени. Може би феновете ми наистина бяха само хлапета. Беше доста потискащо.

— Не ме гледай така — каза тя накрая. — Това, че не съм разпознала лицето ти, не означава, че не съм чувала вашата музика. Всеки е чувал вашата музика, включително и Исус.

Не казах нищо. Всъщност какво можех да кажа? Целият разговор ми се струваше като едно огромно дежа вю. Сякаш през цялото време бях знаел, че ще споделя това с нея тук, в колата й, докато следобедът застудява под булото на облаците.