На горната площадка бе посрещнат от слабичък, контешки облечен около трийсетгодишен мъж с очила. Имаше вълниста коса до раменете и носеше джинси, жилетка от костюм и риза от десениран плат със загатнати къдрички на маншетите.
– Здравейте – каза той. – Аз съм Крисчън Фишър. Камерън, нали?
– Корморан – поправи го механично Страйк, – но...
Щеше да добави, че се обажда и на „Камерън“, изтрениран отговор след годините на грешки, ала Крисчън Фишър реагира незабавно:
– Корморан – корнуолският великан.
– Точно така – потвърди Страйк изненадан.
– Миналата година издадохме детска книжка за английския фолклор – поясни Фишър, като отвори бяла двойна врата и въведе Страйк в претрупано общо пространство със стени, облепени с плакати и изобилие от разхвърляни рафтове с книги.
Кльощава тъмнокоса млада жена вдигна любопитен поглед към Страйк, когато мина покрай нея.
– Кафе? Чай? – предложи Фишър и покани Страйк в кабинета си, малка стая встрани от основното помещение, с приятен изглед към сънливата, потънала в мъгла улица. – Ще накарам Джейд да отскочи да купи.
Страйк отклони поканата, като обясни, че току-що е пил кафе, което бе истина, но се зачуди защо Фишър очевидно имаше предвид по-продължителна среща, отколкото според Страйк изискваха обстоятелствата.
– Тогава само едно лате, Джейд – подвикна Фишър през вратата, а към Страйк добави: – Заповядайте, седнете – и взе да обикаля библиотечните шкафове до стената. – Великанът Корморан не беше ли живял на планината Сейнт Майкълс?
– Да – каза Страйк. – Предполага се, че го е убил Джак. Онзи, дето се е прочул покрай бобеното зърно.
– Тук някъде беше – каза Фишър, докато все още оглеждаше рафтовете. – „Фолклорни приказки от Британските острови“. Имате ли деца?
– Не – отговори Страйк.
– О – промълви Фишър. – Е, тогава няма да си правя труда да я търся.
После се настани с усмивка на стола срещу Страйк.
– И тъй, разрешено ли ми е да попитам кой ви нае? Разрешено ли ми е да гадая?
– Моля, свободен сте да го сторите – отвърна Страйк, който по принцип никога не забраняваше някому да прави предположения.
– Или е Даниъл Чард, или Майкъл Фанкорт – отсече Фишър. – Познах ли?
Лещите на очилата му правеха очите му подобни на мъниста и силно фокусирани. Макар да не се издаде външно, Страйк бе стъписан. Майкъл Фанкорт беше много прочут писател, спечелил наскоро престижна литературна награда. Защо точно би се интересувал от изчезналия Куин?
– Боя се, че не – отвърна Страйк. – Беше Лионора, съпругата на Куин.
Фишър изглеждаше едва ли не комично озадачен.
– Съпругата му? – повтори безизразно. – Онази невзрачна женица, дето изглежда като Роуз Уест? Тя пък защо е наела частен детектив?
– Мъжът й е изчезнал. Няма го от единайсет дни.
– Куин е изчезнал? Но... но тогава...
За Страйк бе очевидно, че Фишър е очаквал разговор в съвсем различна посока и е нямал търпение да го проведе.
– Но защо ви е пратила при мен?
– Според нея знаете къде е Куин.
– Че откъде ще знам, по дяволите? – попита Фишър и изглеждаше искрено смаян. – Той не ми е приятел.
– Госпожа Куин чула на някаква забава как говорите на мъжа й за място за отдих на писатели...
– О – рече Фишър, – „Бигли Хол“, да. Но Оуен няма как да е там! – Той се разсмя и мигом заприлича на очилат Пък: веселост, подплатена с лукавост. – Оуен Куин не биха го пуснали там, ако ще и да им плати. По природа е скандалджия. А едната от жените, които държат имението, направо не може да го гледа. Написа отвратителна критика за първия й роман и тя никога не му я прости.
– Бихте ли ми дали телефонния номер там все пак? – помоли го Страйк.
– Имам го тук някъде – каза Фишър и измъкна мобилен телефон от задния джоб на джинсите си. – Ей сега ще им звънна...
И го направи, като постави мобилния телефон на бюрото помежду им и включи спикърфона, та и Страйк да чува. След цяла минута звънене се обади задъхан женски глас:
– „Бигли Хол“.
– Здравей, ти ли си, Шанън? Обажда се Крис Фишър от „Кръстосан огън“.
– О, здравей, Крис, как си?
Вратата на кабинета се отвори и кльощавото мургаво момиче от външния офис влезе, остави чаша лате пред Фишър и без да каже нито дума, отново се оттегли.
– Шан, обаждам се – заговори Фишър, след като вратата се затвори – да проверя дали Оуен Куин не е отседнал при вас. Да е идвал случайно там?
– Куин?
Дори при тази единична сричка, идваща отдалече с метален звук, антипатията и презрението на Шанън отекнаха в пълната с книги стая.
– Да, не си ли го виждала?
– Не съм от година, че и повече. Защо? Да не е намислил да идва тук? Никак няма да е добре дошъл, казвам ти.
– Няма страшно, Шан, мисля, че жена му се е объркала нещо. Пак ще се чуем скоро.
Фишър пресече думите й за сбогуване, нетърпелив да се върне към разговора със Страйк.
– Видяхте ли? – разпери ръце. – Казах ви. Не би могъл да отиде в „Бигли Хол“, дори да го иска.
– Не можахте ли да го кажете на съпругата му, когато ви се е обаждала?
– А, затова, значи, не спираше да звъни? – рече Фишър и по изражението му се видя, че е намерил обяснението. – Аз мислех, че Оуен я кара да ме търси.
– Защо ще кара жена си да ви търси?
