Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден. Някой чукаше на вратата му.
– Прощавай, Корморан, много съжалявам...
Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението й премина в ужасено.
– Добре ли си?
– Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.
– Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...
– По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...
– И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних й, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
Страйк се прозя и потърка очи.
– Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
– Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата. Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда й.
– Добро утро, Уилям – каза Страйк.
– А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
– Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.
– Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
– Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.
Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
– Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
Страйк сякаш изобщо не го чу.
– Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.
– Става дума за съпруга ми...
– Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
– ...вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз й отговорих, че ще почакам.
– Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
– Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
– Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.
Отново се върна в предния кабинет.
– Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.
– Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...
– Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
– Как смеете...
– В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.
– Не сте приключили...
– С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.
– Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
– Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.
Тя стори каквото й поръча.
– Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
– Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
3
...оставен сам да мъкна на плещите си тези злини...
Томас Декър,
– Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
– Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. – Така е.
Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
– Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
– Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.
