Джелауддин се усмихна на самоувереността на раджата. Вярно бе, че познава монголите на бойното поле. Можеше да се надява на победа, но нищо в този живот не бе гарантирано.
— Днес по пладне ще поведа хората в молитвата. Ако Аллах погледне благосклонно към нас, ще разбием легендата за този хан, така че силата му да се стопи. Победим ли тук, всички градове, които гледат и чакат, ще се надигнат с нас, за да го изтръгнем от земята ни. Изгубим ли, никой повече няма да му се противопостави. Това е залогът, Наваз.
Сконфузен, раджата сведе глава. Изпитваше благоговение пред Джелауддин още преди да обърне монголите в бягство през моста. Повече от всичко друго му се искаше да впечатли мъжа, само една година по-възрастен от него, когото беше познавал като момче. Погледът му обходи редиците воини, които Джелауддин бе събрал под общото знаме. Туркмени, бербери, бедуини от далечните пустини и тъмнокожи воини от Пешавар, отличаващи се от останалите с гвардейските си доспехи. Имаше и афганци — мрачни мъже, дошли от хълмовете с тежките си извити саби. Никой не бе яхнал кон за предстоящата битка. Джелауддин беше избрал позиция, която отнемаше преимуществото на монголските ездачи. Войската му щеше да се сражава пеша. Щяха или да издържат, или да бъдат унищожени.
Беше работил усилено предишните дни, за да приготви позицията — знаеше, че монголите няма да закъснеят с отговора си. Дори Наваз се бе включил наравно с хората си при прехвърлянето на камъните през реката. Раджата се надяваше, че са видели как загърбва достойнството си и работи с останалите, макар усилията му да бяха предизвикали смеха на Джелауддин. Изчерви се, когато си припомни думите му за гордостта. Та той беше принц на Пешавар! И гордостта беше нещо естествено за него, макар да се мъчеше да бъде смирен.
Сбърчи нос, когато двамата с Джелауддин минаха покрай отходната ивица. Мухите бръмчаха гневно, докато мъжете я запълваха със земя. Джелауддин бе участвал дори в това — беше избрал мястото така, че след запълването му да се получи груб вал покрай десния им фланг. Наваз извърна поглед от хората, които хвърляха земя в траншеята, но Джелауддин ги повика по имена и намали срама им от мръсната работа. Наваз го наблюдаваше трескаво и се мъчеше да научи всичко, което можеше. Беше похарчил златото на баща си, за да екипира войската. Но това някак не му беше достатъчно и се надяваше да покаже на Джелауддин, че може да командва и да се бие с не по-малко кураж от всеки друг.
Слънцето се движеше в небето и хвърляше сянка върху чакащата армия. По пладне тя щеше да изчезне, но дотогава хората щяха да бъдат на хлад. Монголските тумани щяха да са сгорещени и жадни, след като пресекат реката и препуснат в обратна посока. Джелауддин беше предвидил всичко и Наваз кимна одобрително към момчетата, които чакаха да изтичат сред мъжете с мехове вода преди началото на сражението. Конете бяха в безопасност отзад, където не можеха да се подплашат и да побягнат. Принцът видя купища вързани на снопи стрели, както и хиляди резервни щитове и саби.
— Тази сутрин не съм слагал нищо в уста, Наваз — внезапно рече Джелауддин. — Искаш ли да хапнеш с мен?
Всъщност нямаше никакъв апетит, но знаеше, че хората му ще се ухилят, като видят как водачът им се храни, без да го е грижа, докато страховитият враг приближава. Наваз го поведе към своята шатра, която бе по-голяма от останалите. Беше пищна като облеклото му и Джелауддин отново се усмихна при мисълта за суетността на принца. Когато стигнаха входа, Джелауддин погледна към равнината, където бе избрал да отмъсти за шаха на Хорезъм. Потърси какво още може да доизпипа, но всичко беше готово. Оставаше им само да чакат.
— Кажи на слугите да изнесат храната навън, Наваз — промърмори той. — Нека хората ме видят да седя като един от тях и гледай храната да е проста, също като тяхната.
Раджата на Пешавар сведе глава и забързано влезе в шатрата, за да изпълни заръката.
Туманите се измокриха при прекосяването на калната река при брода, но слънцето ги изсуши, докато изминат петте мили обратно до долината. Отдавна бе минало пладне, когато отново видяха врага в далечината. Хаджиун яздеше бавно начело на войската, за да запази силите на коня си. Джелме и Хазар бяха до него.
— Ще бъде тежка битка, братко — каза Хаджиун. — Следвай заповедите ми и забрави всякакви мисли за лесна победа.
Хазар сви рамене, когато долината се отвори пред тях. Бяха намерили и друг вход в централната равнина, но на един връх там също имаше човек и флагът му можеше да се види от мили разстояние. Реката се падаше от лявата им страна, докато се движеха към лагера на Джелауддин. Тримата военачалници виждаха, че армията му е от пехотинци, построени в дъга през долината. Шейсетте хиляди души представляваха внушителна гледка и монголите яздеха с мрачна концентрация, като гледаха към командирите си за заповеди.
