— Тук съм, господарю хан — отвърна той и застана изпънат. Не смееше да погледне към другите, които лежаха и стенеха, макар че разпозна гневния глас на Хазар, който се опитваше да се освободи от някакъв паднал в безсъзнание върху него.
Чингис се обърна към Джелме и очите му най-сетне се фокусираха.
— Ще потвърдиш ли, военачалнико, че никой не стигна редиците ти преди мен?
Джелме примигна.
— Мисля, че да, господарю хан.
Удовлетворен, Чингис кимна пиянски към онези зад него.
— Нощта тъкмо започна, а вече ме боли главата.
Ухили се и Джелме забеляза, че ханът си е счупил зъб. Чингис изплю кървава храчка в тревата и изгледа свирепо един от воините, който видимо се сви.
— Запали огньове, Джелме. Баща ти е някъде наоколо, макар че изобщо не можеше да се мери по бързина с мен. Ако Арслан е още жив, ще вдигнем наздравица за него с оризово вино и айраг и с каквато храна имате.
— Добре дошъл в лагера ми, господарю хан — официално рече Джелме. Погледна разюзданата група мъже, които им бяха налетели, и на лицето му цъфна усмивка. Дори баща му се смееше невярващо, докато се изправяше, подпирайки се на един млад воин.
— Значи не си спрял? — иронично прошепна Джелме на баща си.
Арслан сви рамене и поклати глава. Очите му още блестяха от преживяното.
— Кой би могъл да спре? Той увлича всички ни.
Десетте хиляди на Джелме продължиха пиршеството в пустошта. Дори най-малките деца бяха събудени и доведени да видят как великият хан крачи из лагера. Чингис не пропусна да положи ръка върху главите на малчуганите, но беше разсеян и нетърпелив. Беше чул роговете да викат ездачите по крилата и знаеше, че Чагатай идва. Не можеше да вини Джелме за подготовката му, но искаше да види сина си.
Слугите на Джелме донесоха вино и студена храна на новодошлите. Бяха запалени огромни огньове от чудесна корионска дървесина, които разкъсаха мрака със златна светлина. Мократа трева бе покрита с тежки платнища от плъст и лен. Чингис седна с кръстосани крака на почетното място с Арслан от дясната си страна. Хаджиун, Хазар и Субодай бяха до него пред буйните пламъци, като си подаваха един на друг мях оризово вино. Докато кръгът се запълваше, Джучи си осигури място отдясно на Хазар, така че Угедай се оказа по-нататък в редицата. По-високопоставените като че ли не обърнаха внимание, макар на Джучи да му се стори, че Хаджиун вижда всичко. Шаманът Кокчу отправи благодарност към бащата небе за завоеванията на Джелме и богатствата, с които се връщаше. Джучи го гледаше как се върти и пищи, пръскайки айраг на ветровете и духовете. Една капка падна върху лицето му и се спусна надолу по брадичката.
Кокчу се върна на мястото си и музикантите засвириха като отприщени. Бясно задумкаха барабани, виещи тонове се смесиха и преплетоха помежду си, прелитайки напред-назад през пламъците. Мъже и жени подеха песни и поеми на светлината на огньовете и затанцуваха, докато не се обляха в пот. Връщащите се с Джелме с радост отдаваха почит на великия хан.
Огънят грееше силно в лицето на Джучи, пламъците ближеха оранжевите въглени и странните шарки на сърцевината. Той се взираше във военачалниците на баща си и за миг срещна погледа на Хаджиун. Мигът беше кратък, но помежду им се установи връзка. Джучи не го погледна отново — знаеше, че Хаджиун ще го наблюдава зорко. Очите показваха душата и винаги бяха най-трудни за прикриване.
Чагатай пристигна, съпровождан от виковете на своя ягун. Джелме със задоволство видя, че пиянското му вцепенение се бе изпарило след препускането. Вторият син на Чингис изглеждаше жизнен и силен, когато скочи от коня си.
Ханът стана да го посрещне и воините нададоха одобрителни викове, когато бащата хвана сина си за ръката и го тупна по гърба.
— Станал си дълъг, момче — рече Чингис. Очите му лъщяха като стъклени от пиенето, а лицето — на петна и подпухнало. Чагатай се поклони дълбоко на баща си, олицетворение на идеалния син.
Остана хладнокръвен, докато потупваше рамене и се здрависваше с хората на баща си. За раздразнение на Джучи брат му имаше хубава походка, изправен гръб, а белите му зъби блестяха, когато се усмихваше. Беше петнадесетгодишен, кожата му почти нямаше белези над китките и не носеше следи от болести. Чингис го гледаше с нескрита гордост. Когато Джучи видя, че брат му се настанява по-близо до хана, благодари, че пламъците скриват пламналото му от гняв лице. Чагатай му бе хвърлил един бегъл студен поглед. Не си направи труда да намери думи за по-големия си брат, макар да не го беше виждал три години. Лицето на Джучи остана спокойно, но бе потресен от това как гневът лумна в него от един-единствен поглед. За момент диво му се прииска да си пробие път през пияните глупаци и да просне Чагатай на земята. Чувстваше как силата изпълва раменете му, когато си представяше удара. Но при Субодай се беше научил на търпение. Докато Чингис пълнеше чашата на Чагатай, Джучи седеше и мечтаеше за убийство, но се усмихваше наред с всички останали.
