— За три седмици не сме виждали нито следа от войска, а сега се промъкват към нас в тъмното — рече Джучи и трепна, когато пръстите на дзинския воин докоснаха чувствително място.
— По зазоряване можем да сме на мили оттук, военачалнико — промърмори съгледвачът.
Джучи поклати глава. Хората нямаше да му позволят да избяга, ако имаше някакъв план да примами врага в засада. Просто това отстъпление означаваше да се компрометира пред всички групи в тумана.
Тихо изруга. В безлунната нощ нямаше начин да знае къде се намират неприятелите, нито колко са тръгнали срещу него. Най-добрите му преследвачи щяха да бъдат безполезни. Единственото му преимущество беше, че познаваше района. Изолираната долина на юг беше негов тренировъчен лагер от половин месец и той я беше използвал, за да вкара хората си във върхова форма. Наред със съгледвачите Джучи знаеше всяка козя пътека и прикритие от единия край на долината до другия.
— Повикай мингхан командирите — каза той. Десетимата старши командири можеха бързо да предадат заповедите му на отделните хилядни на тумана. Чингис бе създал системата и тя работеше добре. Джучи бе добавил само идеята на Субодай да даде име на всяка хилядна и всеки ягун от сто души. Така объркването по време на сражение беше по-малко и той бе доволен от хората си.
Съгледвачът му подаде купата с масло и сведе глава, след което забърза в тъмното. Джучи се изправи и със задоволство забеляза, че краката са спрели да го болят, поне засега.
Когато хората му поведоха конете нагоре към билото и към долината от другата страна, пристигнаха други двама съгледвачи. Слънцето още не беше изгряло, но сивата светлина на вълчата зора вече се бе появила над хълмовете, когато мъжете се посъживиха. Джучи видя, че съгледвачите се подсмиват, и им направи знак да приближат. Те също бяха дзинци, но обикновено безстрастните воини бяха видимо развеселени от нещо.
— Какво има? — нетърпеливо попита Джучи.
Двамата мъже се спогледаха.
— Идващите са монголи, военачалнико.
Джучи примигна смутено. Наистина можеше да различи лицата на съгледвачите в дрезгавата светлина, но те бяха яздили в тъмното, за да стигнат до него.
— Как разбрахте? — поинтересува се той.
За негова изненада единият потупа носа си.
— По миризмата, военачалнико. Вятърът духа от север и няма начин да се обърка. Арабите не използват гранясала овнешка лой.
Съгледвачите явно очакваха Джучи да се отпусне с облекчение, но вместо това той сви очи и ги отпрати с рязък жест. Това можеше да е единствено туманът на Арслан, воден от новия мъж, издигнат от баща му. Не бе имал възможност да опознае Джебе, преди Чингис да го изпрати на поход. Оголи зъби в тъмното. Поне щеше да го посрещне, както си реши, на терен, който Джебе не познаваше така добре.
Даде нови заповеди и ускориха темпото — трябваше да стигнат долината преди изгрева. Всички бяха чули новината за другия туман в района и също като военачалника си горяха от желание да покажат на какво са способни. Унищожаването на войските на шах Мохамед нямаше да им донесе толкова голямо удоволствие, колкото да изненадат собствените си сънародници.
Слънцето вече беше над хоризонта и Джебе се движеше бавно напред. Воините му се бяха промъкнали в полумрака и тихомълком бяха оградили долината, в която чуваха воините и конете. Пръхтенето отекваше ясно в околните хълмове и Джебе бе оставил четиридесет разгонени кобили далеч назад, за да не усетят жребците.
Първите лъчи накараха младия военачалник да се усмихне при вида на терена отпред. Воините се движеха на тъмни петънца, заобиколени от склонове и чукари. Шаманите разправяха истории за огромни камъни, паднали от небето и издълбали долини. Тази приличаше точно на такова място. Джебе забеляза един издаден хребет, от който можеше да насочва групите, и използва прикритието на дърветата, за да стигне до него, като през цялото време оставаше невидим за евентуалните наблюдатели в долината. Нямаше намерение да отнема живот, а само да покаже на монголския туман, че би могъл да го унищожи. Никога нямаше да забравят гледката на хората му, налитащи върху тях по склоновете.
Очите му бяха зорки и той с удоволствие забеляза, че противникът не показва никакви признаци на тревога. Явно тренираха — в далечината се виждаше редица дискове, които можеха да бъдат единствено сламени мишени за стрелците. Редица след редица препускаше в галоп и пускаше стрелите си на пълна скорост, преди да обърне обратно за нов опит. Джебе тихо се засмя, когато чу далечния зов на монголски рогове.
Следван от двама старши командири и двама знаменосци, Джебе завърза поводите на коня за едно дърво, приклекна и бавно тръгна по билото. Накрая запълзя по корем, докато не стигна място, от което се разкриваше изглед към цялата долина. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да разпознае военачалника, но Джебе кимна при вида на стегнатите редици. Който и да беше, бе обучил хората си добре.
