Сред грохота на десетте хиляди коне Анатолий Маяев се озърна през рамо към билото, зад което беше изчезнал малкият Иля. Къде се бавеше брат му? Все още мислеше за него като за малкия Иля, въпреки че той го надминаваше и по сила, и по вяра. Поклати уморено глава. Беше обещал на майка им, че ще се грижи за него. Сигурен беше, че Иля ще ги настигне. Не бе посмял да спира колоната точно когато монголите се появиха в района. Беше разпратил съгледвачи във всички посоки, но те също като че ли се провалиха вдън земя. Отново се обърна назад и напрегна очи с надеждата да види знамената на хилядата мъже.
Отпред долината се стесняваше в проход между хълмовете, който спокойно можеше да мине за част от Райската градина. Склоновете му бяха покрити със зелена трева, толкова гъста, че човек и за половин ден не би могъл да си пробие път през нея. Анатолий обичаше тази страна, но погледът му винаги бе насочен към хоризонта. Някой ден щеше да види Йерусалим. Прошепна молитва към Богородица и в същия момент проходът потъмня и той видя монголската войска да препуска насреща му.
Значи съгледвачите бяха мъртви, както се опасяваше. Изруга и не се сдържа отново да погледне назад за Иля.
Откъм тила се чуха викове. Анатолий се обърна изцяло в седлото и изруга при вида на друга тъмна маса конници, които приближаваха устремно. Как бяха успели да ги заобиколят незабелязано? Не можеше да повярва, че враговете са се движили като призраци през хълмовете.
Знаеше, че хората му могат да пръснат монголите в пряка атака. Те вече бяха вдигнали щитове и го гледаха в очакване на заповеди. Като най-голям син на княз, Анатолий бе най-старшият командир. Всъщност именно неговото семейство беше осигурило средствата за цялото пътуване и бе използвало част от огромното си състояние, за да спечели благосклонността на манастирите, които бяха станали така силни в Рус.
Не можеше да атакува и да остави целия обоз и тила оголени. Нищо не изнервяше бойците повече от това да бъдат ударени отпред и отзад едновременно. Анатолий заповяда на трима от командирите си да вземат своите стотни и да обърнат, за да атакуват нападащите отзад. В същото време вниманието му бе привлечено от движение на хълмовете и той се усмихна с облекчение. В далечината на билото се появи редица руси на тежки коне, с развети на ветреца знамена. Анатолий прецени разстоянията и взе решение. Извика един от съгледвачите.
— Бързай при брат ми и му кажи да удари онези зад нас. Не бива да им позволява да влязат в сражението.
Младежът препусна, необременяван от броня и оръжия. Анатолий се обърна напред, обхванат от самоувереност. Тилът бе осигурен и той превъзхождаше числено галопиращите към него. Мигом даде заповеди и знаеше, че ще мине през монголите като брониран юмрук.
Насочи дългото си копие над ушите на коня.
— Построй се за атака! За белия Христос, напред!
Съгледвачът на Анатолий препускаше в галоп през прашната земя. Двете войски приближаваха колоната и скоростта бе всичко. Яздеше, снишил се възможно най-ниско над коня. Беше млад и възбуден и почти стигна хората на Иля Маяев, преди да забави ход шокиран. Само четиристотин се бяха появили на билото и сякаш бяха минали през ада. Кафяви петна засъхнала кръв се виждаха по много от приближаващите мъже, имаше нещо странно и в начина, по който яздеха.
Внезапно разбра какво е станало и панически дръпна поводите. Твърде късно. Една стрела го улучи под мишницата и той се прекатури през главата на коня, при което уплашеното животно побягна с все сили.
Джучи и останалите монголи не погледнаха проснатото по очи тяло, когато препуснаха в галоп покрай него. Беше им отнело много време да смъкнат ризниците на убитите, но уловката беше подействала. Никой не се опита да им отреже пътя и макар русите да не знаеха, в момента ги нападаха от три страни. Щом наклонът намаля, Джучи заби пети в хълбоците на коня и извади тежкото копие от коженото му гнездо. Беше неудобно оръжие и трябваше да положи големи усилия да го удържи, докато летеше с останалите към фланга на русите.
Анатолий препускаше в галоп — повече от половин тон плът и желязо, фокусирани във върха на копието. Видя как първите редици се разтърсиха, когато монголските стрелци пуснаха първия си залп. Врагът беше бърз, но на тази скорост колоната не можеше да се задържи или да обърне. Грохотът на щитове и копита бе оглушителен, но писъците зад него рязко го върнаха в действителността. Той командваше и когато умът му се проясни, поклати ужасено глава. Гледаше как Иля удря основния фланг и поваля онези, които бяха положили клетва за вярност към семейството на Маяев за това поклонничество.
Зяпнал невярващо, Анатолий най-сетне забеляза, че тези мъже бяха по-дребни и носеха окървавени доспехи. Някои бяха изгубили шлемовете си при първия сблъсък и под тях се виждаха изкривени монголски лица. Пребледня — брат му беше мъртъв и двойната атака щеше да смаже задните редици. Не можеше да обърне и макар да крещеше заповеди като обезумял, никой не го чуваше.
