Той избра от хората си най-силните и най-надеждните и се отправи с тях към лагера на белите. Луната се бе издигнала над пролома, но нейната бледа и слаба светлина не проникваше през короните на дърветата, между които в този миг изчезна отрядът от избрани воини, за да поеме предпазливо и безшумно по стръмния склон.
Горе цареше дълбока тишина и спокойствие. Допреди няколко минути на пост бе стоял Ши Со, но вече беше сменен от Дрол. За да не задреме след уморителната и напрегната езда, белият ловец започна да крачи нагоре-надолу бавно и безшумно. Всички други спяха здраво. Изключение правеше само Хобъл Франк. Той бе имал тревожен и изнервящ сън, по време на който се беше карал с кантора, и то така, че накрая се втурна към него, за да го сграбчи. Но точно тогава се събуди. Отвори очи и видя над себе си бледата луна. Зарадва се, че кавгата му с кантора е била само сън. Обърна се на другата страна, за да хвърли един поглед към емеритуса, легнал да спи недалеч от него… но този човечец не беше вече там. Дали не си бе потърсил нейде другаде място за спане? Не изглеждаше много вероятно. Франк седна и се огледа наоколо. Никъде не го видя. Преброи спящите хора. Един липсваше. Тогава Хобъл Франк събуди съседа си, Сам Хокинс, и му прошепна:
— Сам, не се сърди, че те компенсирам от сън. Не виждам кантора. Къде ли може да се е дянал? Да събудя ли и другите?
Сам се прозя и също тъй тихо му отговори:
— Да ги будиш ли? Не, всички се нуждаят от сън. Но тъй като мен вече ме събуди, а и ти си се разсънил, нека двамата сами оправим тази работа. Тоя непредпазлив човек сигурно пак се е запилял нанякъде, за да може необезпокоявано да си блъска главата над своята знаменита опера. Ела да го потърсим!
— В каква посока?
— Във всеки случай едва ли е рискувал да навлезе в гората и да се спусне надолу, където бивакуват индианците.
— Не, сигур се е филтрирал извън лагера там наляво и е навлязъл в равнината, за да възпее луната от друга безпереспектива. Нека тръгнем на тази страна. Ще вземем ли пушките си? Едва ли ще ни потрябват.
— Дали ще ни потрябват, или не е все едно, уестманът никога не зарязва пушката си. Непременно ще взема моята Лиди.
Преди да се отдалечат, те попитаха и Дрол дали е забелязал нещо. След като ловецът разбра, че емеритусът е изчезнал, ги увери:
— Сигурно е тръгнал, преди още да застана на пост. Побързайте да го намерите, иначе като нищо ще направи някоя щуротия.
— Все ще го доведем, ако не се лъжа — каза Сам. — Ако опишем полукръг, непременно ще се натъкнем на следите му. Вярно, че луната не свети кой знае колко силно, но мисля, че въпреки това ще го забележим. Спипаме ли го, този път лошо му се пише.
Хокинс и Франк повървяха известно време на запад покрай гората, а после, връщайки се на изток, описаха полукръг, в чийто център остана техният лагер. Бяха принудени да вървят ниско приведени, за да могат да различават оставените следи. Тъй като никъде не видяха търсения от тях човек, те решиха, че се е отдалечил твърде много от бивака им.
Дрол ги проследи с поглед, докато изчезнаха. Ето защо не успя да забележи, че в същия момент от гората излязоха трима индианци и с безшумни стъпки се отправиха към него. Внезапно той усети как две ръце го стиснаха за гърлото. Понечи да извика, но от устата му се изтръгна само кратко хъркане. А после един удар с томахок го просна на земята в безсъзнание.
Сам Хокинс и Хобъл Франк изминаха около две трети от пътя си, без да открият никакви следи от емеритуса, когато изведнъж дочуха силния боен вик на Винету, а само миг по-късно проехтя и гласът на Олд Шетърхенд:
— Ставайте, врагът е…
Той не можа да продължи и думите му замряха в задавено хъхрене, достигнало чак до двамата.
— Господи, нападнали са ни! Бързо да се връщаме! — извика Франк и се обърна, за да се втурне към лагера. Но Сам го сграбчи за ръката и го задържа.
— Ти да не си луд! — прошепна му той. — Я чуй! Всичко свърши. Нищо повече не можем да направим.
В този миг проехтя многогласен индиански победен рев. Хобъл Франк направи опит да се отскубне и възкликна:
— Трябва да отида, трябва! Нима ще позволим да изколят приятелите ни, без да се опитаме да им помогнем?
— По-тихо, по-тихо, вестителю на нещастия! — предупреди го Сам. — Аз ти казвам, че ще можем да им бъдем полезни само ако стоим по-далеч от лагера. Изобщо не е имало борба. Нападнали са ги по време на сън. А това може да ни успокои.
— Да ни успокои ли? Ти с всичкия ли си си? Това, че приятелите ни са нападнати, трябвало да ни успокои! И да не им се притека на помощ? Пусни ме. иначе може да пронижа с някой куршум твоята френология ((гр.) — Лъженаучна теория за разпознаване характера на човека по формата на черепа му. Б. пр.)!
Той се сборичка със Сам. Но Хокинс го държеше здраво и взе да го поучава:
