Освен тях Сам и Франк успяха да преброят около сто и петдесет индианци. Следователно също толкова хора се бяха изкачили горе, за да пленят белите и после да ги доведат в лагера. По брега на реката спяха или пасяха конете. Оглавниците и юздите им бяха свалени, а седлата струпани на няколко купчини. В момента всички лагеруващи индианци бяха скочили на крака и очаквателно гледаха нагоре из пролома. Оттам проехтяха победоносни ревове и те им отговориха. Споменатата преди малко колона се приближаваше към бивака.
Отначало се появи малък отряд червенокожи, последван от Олд Шетърхенд и Винету с техните осем пазачи. На тези двама мъже изобщо не им личеше, че са пленени или че се чувстват унизени. Те пристъпваха изправени, с гордо вдигнати глави и с открити бдителни погледи оглеждаха лагера и хората, застанали или налягали край огньовете. И поведението на останалите уестмани не издаваше униние, обаче очите на немските преселници страхливо шареха наоколо, а още по-сломен вид имаха жените им, които полагаха големи усилия да накарат децата да преглътнат сълзите си. Изключение правеше само госпожа Розали Еберсбах. Тя също беше вързана, но гордо крачеше с ремъци на краката и се оглеждаше с направо предизвикателно изражение на лицето.
Навярно едва сега канторът най-сетне взе да проумява каква грешка беше извършил. След като донякъде си изясни положението, той се приближи до Олд Шетърхенд и му каза:
— Господин Франк се оплака, че е жаден, и затова се спуснах към реката. Исках тайно да го зарадвам и…
— Мълчете! — сряза го ловецът.
Няколко индианци дръпнаха емеритуса настрани, за да не разговаря със спътниците си. Нихорасите образуваха кръг около пленниците. В средата му застана вождът им заедно с най-изтъкнатите воини и обръщайки се към Винету, той каза:
— Винету, вождът на апачите, дойде, за да ни убие. Затова той ще умре на кола на мъченията.
— Пфу!
Апачът му отговори само с тази единствена дума и после седна на земята. Той бе твърде горд, за да се защитава. Вождът на нихорасите гневно смръщи вежди и предпочете да заговори Олд Шетърхенд:
— Всички бели мъже ще умрат заедно с апача. Бойната секира е изровена, а те имаха намерение да ни убият.
— Кой ти каза? — попита го Олд Шетърхенд.
— Ей този човек.
При тези думи той посочи към кантора.
— Но той си служи с език, който ти не разбираш. Как си могъл да разговаряш с него?
Вождът показа с пръст към Полър и отвърна:
— С помощта на този, който ми беше преводач.
— Тогава преводачът е лъжец и мошеник. Ти ме познаваш. Нима някой има право да нарече Олд Шетърхенд враг на червенокожите мъже?
— Не, обаче сега избухна война и всеки бледолик е наш враг.
— Също и ако изобщо не ви е обидил?
— Да.
— Добре, тогава поне знаем как стоят нещата. Погледни тримата бледолики, които си пленил преди нас! Те са лъжци, измамници, крадци и убийци. Ние дойдохме в тези земи само за да ги заловим, а не за да ви досаждаме, а камо ли да се бием с вас. Предадеш ли ни ги, ние ще продължим пътя си, без да се намесваме във вашите работи!
— Уф! Нима Поразяващата ръка изведнъж е станал дете, щом изобщо му минава през ума да ни постави подобно искане? Да му предадем тези бледолики? Но те са наши, ще украсят победоносното ни завръщане и после ще умрат на кола на мъченията. Същото ще се случи с Поразяващата ръка, както и с всички, които заловихме заедно с него. Кой вожд на червенокожите мъже ще върне такива пленници! Но дори и да се съглася да го направя, Олд Шетърхенд ще поиска още куп неща от мен.
— Какви например?
— Взехме като плячка конете ви, а и останалите вещи, които имахте. Сега всичко това ни принадлежи. Но най-великолепните неща, които получихме, са Сребърната карабина на Винету, твоят прочут мечкоубиец и омагьосаната пушка, с която можеш да стреляш колкото си искаш пъти, без да е необходимо да я зареждаш. Нима няма да поискаш да ви върнем всичко, ако ви пуснем да си отидете?
— Ще поискам.
— Тогава виждаш, че имам право. Няма да ви върнем плячката, а ще задържим и вас, защото смъртта ви на кола на мъченията ще направи племето ни по-прочуто от което и да е друго племе на червенокожите мъже и след като отидем във Вечните ловни полета, ние ще се числим към най-отбраните покойници, защото вашите отлетели души ще трябва там да ни прислужват.
Въпреки вързаните си ръце Олд Шетърхенд направи един направо неподражаемо горд жест и попита:
— Пфу! Непоклатимо ли е решението ти?
— Да.
— Но ние не сме ваши врагове.
— Ние обаче ви смятаме за врагове и следователно сте такива.
— И тъй, ти каза вече последната си дума, а сега чуй и моята: вие не сте в състояние да ни задържите, ще бъдете принудени да ни върнете и плячката си. Нашите души няма да прислужват на вашите, защото, щом пожелаем, дори веднага, още в този миг, ще ви изпратим във Вечните ловни полета, където вие ще трябва да ни прислужвате вместо да е обратното. Аз казах.
Той се накани да му обърне гръб, но вождът направи още няколко крачки към него и му кресна:
