Морето ми хареса. Макар да се люлее постоянно и брегът да се вижда на десетина мили отдясно, то пак ми напомня за планини в движение. Моряшкият език също ми хареса. Ляво на борд, дясно на борд, реи, такелажи и така нататък. Ако Лундист е бил прав и всички ние се прераждаме, искам в следващия си живот да бъда пират. Морето ми действа адски ободряващо. Всичко в него — и мирисът, и вкусът му, крясъците на чайките. Бог е натикал някаква магийка в гърлата на чайките. Нищо чудно, че враните налитат да ги убиват, а гарваните ги мразят.
Капитан Нелис не ме иска на квартердека, или така поне казва, но аз си стоя там, провесил крака през перилата, а той държи руля зад мен. Рулят е голямо колело с дръжки, капитанът — дребен човек, още по-дребен, когато застане зад него. Не че корабът има нужда от постоянно насочване — Нелис спокойно би могъл да застопори руля и да не се занимава с него, но изглежда му е приятно да го държи, докато навиква моряците си. Викаше им много, но ако питате мен, те, също като кораба, се справяха и без неговите указания. Мисля, че изобщо не чуваха ругатните му.
— Някой ден ще си купя кораб — казах аз.
— Да бе. — Капитан Нелис изплю на палубата нещо гъсто и гадно. Без хора като него и Роу палубите не биха имали нужда от миене.
— Голям при това. Не лодка като твоята. Нещо, което пори вълните, а не се плацика в тях.
— Млад наемник като теб трябва да има по-големи амбиции — изсумтя саркастично Нелис. — Защо да се задоволяваш с един кораб? Купи си цяла флотилия.
— Имаш право, капитане. Определено имаш право. Ако някой ден кралството ми се сдобие с излаз на море, непременно ще си купя флота. И непременно ще кръстя един от корабите „Плюещият Нелис“.
И така, през този ден и следващия „Морска коза“ газеше плитко и кротко недалеч от брега, спря в малко пристанище да разтовари огромен бакърен казан и да натовари на негово място някаква риба с червени перки, която се казваше… червеноперка. Нощта изкарах в хамак в трюма, нежно люлян в обятията на крайбрежните води и неспоходен от никакви сънища, нито един. Горещо ви препоръчвам хамаците, когато плавате по море. На сушата те са безпредметни. А ако има начин да спите на палубата — възползвайте се без колебание. Трюмовете не са най-проветривото място, а трюмът на „Морска коза“, освен със задължителните жега и задух, се отличаваше и с подобаващ животински мирис.
Замъкът на дядо ми се нарича Утрен. Виси над морето, кацнал толкова близо до ръба на високия скален откос, колкото би се приближило храбро дете — храбро, но не и лишено от чувство за самосъхранение. Има някакво изящество в Утрен, кулите му са високи и стройни, а многото покриви благоразумно са настлани с плочи — и нищо чудно, защото замъкът е водил много по-чести и продължителни битки с морските бури, отколкото с вражеска армия, дошла по суша.
Пристанище Арапа се намира само на две мили от замък Утрен и аз слязох там, като не пропуснах да притесня капитан Нелис, заливайки го с ентусиазирани благодарности за обслужването. Оставих екипажа да разтоварва червеноперките и да товари сандъци със седла, предназначени за град Уенит. Така и не разбрах защо рибарите в Арапа не си хващат червеноперките сами.
Добре поддържан черен път лъкатуши от пристанището до замъка Утрен. Вървях и се радвах на слънцето. Един въглищар предложи да ме откара с каруцата си, но аз му отказах.
— Нагоре става стръмно — рече той.
— Стръмното не ми пречи — отвърнах и човекът подкара мулето си нататък.
Исках да пристигна в Утрен инкогнито, исках го толкова много, че да хвърля Макин в килия само и само да не ми развали прикритието. Редно е да отбележим, че роднините, като концепция, ме изпълват със смесени чувства. Когато имаш баща като моя, предпазливостта се заражда от само себе си. Исках да видя тези свои нови роднини в истинския им, ежедневен облик, преди да разберат кой съм и какво искам.
Прибавете към тази сложнотия и факта, че дядо ми и вуйчо ми не криеха дълбоката си омраза към Олидан Анкрат, задето той беше продал толкова евтино опрощението си за смъртта на мама — сякаш пращайки хора да я убият, граф Ренар, моят чичо, просто му е причинил известно неудобство. Аз бях син на майка си, вярно, но бях и син на баща си, а дядо със сигурност беше чул това-онова за предишните ми подвизи. Предвид естеството им бе доста по-вероятно да види в мое лице копие на Олидан, а не на своята обична Роуен.
Изпотих се, докато стигна до портите на замъка, и поспрях да се охладя под ласката на морския бриз. Пристъпих към арката. Двойна решетка, яки бойници над стражевата кула, пролуки за стрелба с лък на ключови места — изобщо, замък, та дрънка. Трима стражари. Най-дребният пристъпи да ме спре.
— Търся си работа — казах аз.
— Нямаме нищо за теб, синко. — Не попита каква работа търся. Носех голям меч на кръста си, напечен от слънцето нагръдник върху кожените доспехи и шлем, вързан за колана.
— Малко вода поне? Идвам от брега, пътят е стръмен и ожаднях.
Стражът кимна към едно каменно корито за водопой на коне край пътя.
