— Три стъпки отвъд границата? Трима в каретата? Три жени, които ще те обичат? Трима братя, загубени по време на пътуването? Магията е в първото число, математиката — във второто.
„Трите стъпки“ ме втресоха, студ плъзна по гръбнака ми, сякаш мъжът с черната усмивка беше бръкнал в главата ми и беше извадил оттам нещо, което трябваше да си остане скрито. Тръгнах си мълчаливо. Нощна буря вилнееше в главата ми, светкавици я раздираха и вадеха образа на празната карета, докато аз висях безпомощен в тръните.
Не помня как съм влязъл в столовата. Чудех се колко време ще мине, преди Каласади да сподели изводите си с вуйчо ми. Това щеше да развали играта ми, но нямаше да ме постави в опасност.
— Не си ли гладен? — Ниският стражар от портата седна срещу мен. Бащицата.
Сведох поглед към обяда си и вдигнах вежди.
— Какво е това? Да не би някой да е повърнал в паницата ми?
— Сепия с подправки. — Стражът примлясна доволно.
Откъснах едно пипало, което беше подвиг само по себе си, и се опитах да го сдъвча. Все едно дъвчех парче от кожата на обувка. Стига обувката да гори. Подправките са хубаво нещо. Сол на вкус, малко пиперец, дафинов лист в супата, щипка карамфил в ябълковия пай. Само че на Конски бряг явно си падаха по лютите подправки, толкова люти, че да ти изгорят езика. Понеже бях горял отвън и знаех какво е усещането, не виждах причина да горя и отвътре. Изплюх хапката в паницата.
— Ама че гадно!
— Щях да изям и твоята порция, но ти с всичкия си акъл плю вътре — каза стражът. — Аз съм Грейсън, между другото.
— Уилям от Анкрат — казах на свой ред. Взех комата хляб и отхапах предпазливо, в случай че готвачът е добавил торба чили на прах към брашното. — Онзи мавър… той какво дири тук? — попитах и прокарах пръст по зъбите си, сякаш „мавър“ не беше достатъчно като описание.
— О, вече си се запознал с Каласади? — Грейсън се ухили. — Той се грижи за сметките на замъка. Прави чудеса с местните търговци. Подбира на графа най-добрите договори. Но най-хубавото е, че отговаря за нашето заплащане, на стражата, и никога не ни бави парите. Допреди пет години сметките ги водеше брат Джеймс. Случваше се и по цял месец да ходим с празни кесии. — Грейсън поклати глава.
— А близък ли е с графа и сина му този Каласади? — попитах аз.
— Не особено. Той просто се грижи за сметките — сви рамене Грейсън.
Това ми хареса, но… виждаше ми се чудно, че човек с такъв талант се задоволява с не твърде престижната служба на дворцов счетоводител.
— Готин е, ако питаш мен — добави Грейсън. — Идва да играем карти понякога. Винаги губи, никога не се оплаква и не ни пие от бирата.
— Би трябвало да е добър на карти — казах аз.
— Ами! Изобщо не го бива. Мисля, че дори правилата не знае. Но явно му харесва да играе с нас. А и хората го харесват. Дори не го тормозят, задето е мавър, при това единственият мавър в замъка. А би трябвало, да ти кажа. Щото маврите постоянно ни нападат. Решили са да ни превърнат всичките я в поганци, я в трупове.
— Маври значи? — попитах аз. — Да разбирам ли, че скоро може да кръстосам меч с някой от тях?
Други мъже от стражата се бяха приближили, слушаха разговора ни и дъвчеха енергично сепията. Реших, че не е изключено след време чилито да разяжда пипалата, защото дъвченето със сигурност не беше достатъчно.
— Нищо чудно — каза Грейсън. — Ибн Фейд, той е халифът на Либа, вече на три пъти праща корабите си тази година. Скоро ще ги прати пак.
Столовата внезапно утихна и Грейсън наведе ниско глава и изсъска:
— Шимон, учителят по меч. Той никога не идва тук.
Някой надвисна над мен. Забих поглед в сепията си, но се въздържах от по-нататъшни действия във връзка с нея.
— Ти, момче — каза Шимон. — Анкрат. На двора, бързо. Чух, че си талантлив.
Знаех за Шимон, майстора на меча. Макин ми беше разказвал истории за него. За подвизите му на младини, за службата му при крале, за шампионските му титли от турнири, а по-късно за успехите му като учител на бъдещи шампиони. Не бях очаквал да е толкова стар.
— Да, учителю — казах и го последвах на двора.
Крачеше като истински мечоносец този старик, и това е най-меко казано. Изглеждаше стар като учителя Лундист, имаше същата дълга бяла коса като него, но стъпваше така, сякаш непрекъснато чува песента на меча в главата си.
Каласади си беше отишъл и в двора нямаше никого, ако не броим едно слугинче, което притича с кош дрехи, и стражите при портата. Други стражи се тълпяха при входа на трапезарията, но не смееха да излязат. Шимон беше повикал само мен.
Обърна се и ме погледна. Не приличаше на свиреп воин, а на писар, да речем. Или щеше да прилича на писар, ако не беше загорялото му от слънцето лице и острият поглед. Извади меча си. Стандартно оръжие като моето.
— Когато си готов, младежо — каза само това.
Изтеглих меча, чудех се как да изиграя тази ръка. Не беше изключено Каласади да е отишъл право при вуйчо ми с новината за истинската ми самоличност, така че защо да не се възползвам докрай от ситуацията?
