— Ха! Умно. — Ухили се. Толкова приличаше на учителя по меч Шимон, че можеше да му е брат. — Обикновено е достатъчно да кажа „бу“ и хората хукват с писъци.
— Виждал съм достатъчно призраци, старче — казах аз.
— Не се и съмнявам, момче — отвърна той. Имах чувството, че се опитва да ми угоди, което беше странно, предвид че самият той беше призрак.
— От колко време обитаваш това място и що за машина е това? — попитах аз. С духовете и призраците е по-добре да караш направо, защото са склонни да изчезват без предупреждение.
— Не съм призрак. Аз съм ехо от данни. Човекът, чието копие съм, живя още четиринайсет години след като аз бях уловен…
— От колко…
— … и умря преди повече от хиляда години — довърши той.
— Ти си призрак на Строител? — попитах. Струваше ми се прекалено. Дори призраците не се задържат толкова време.
— Аз съм алгоритъм. Даден ми е образът на Фекслър Брюс, реакциите ми са екстраполирани от шестте терабайта данни, събрани за него през живота му. Аз съм негово ехо.
Някои от думите разбрах.
— Какви данни? Числа? Като онези, с които Каласади води счетоводните тефтери на замъка?
— Числа, букви, книги, образи, интимни мигове и тайни, фрази, които е промърморил насън, стонове по време на коитус, химически анализи на изпражненията и урината му, публични речи, медитации насаме, полиграфски данни, ДНК проби. Данни.
— Какво можеш да направиш за мен, призрако? — Дрънканиците му не ми говореха почти нищо. Изглежда, някой го беше наблюдавал и после беше записал историята на живота му в машина… и сега тази история ми говореше, макар самият човек отдавна да беше прах по вятъра.
Фекслър Брюс вдигна рамене.
— Аз съм старец, надживял времето си. Дори това не съм. Непълно копие на старец, надживяло времето си.
— Можеш да ми кажеш тайни. Да ми дадеш силата на древните — казах аз. Всъщност не смятах, че може да го направи. Ако можеше, дядо ми отдавна да е станал император, но от опит глава не боли.
— Ти не би разбрал моите тайни. Има пропаст между онова, което казвам аз, и това, което можеш да проумееш ти. Пропаст, която бихте могли да запълните само за петдесетина години, ако спрете да се избивате и видите света около себе си.
— Нищо де, пробвай. — Не ми харесваше тонът му. В крайна сметка нещото пред мен беше само игра на сенки, история, разказана от машина, машина с пружинки, колелца и магия, всичко това свързано чрез тайния огън на Строителите. — Какво прави това? — Побутнах с крак машината. — Какво може?
Фекслър примигна насреща ми. Може би често е мигал така и машината го е запомнила.
— Машината има много предназначения, младежо, някои от тях простички, които ти би могъл да разбереш, като изпомпването и пречистването на вода, и други, които са извън твоите възможности. Тя е нещо като център, част от безкрайна мрежа, инструмент за наблюдение и комуникация, прибрана в този бункер от съображения за сигурност. За мен и за другите като мен тя е един от многото прозорци към малкия свят на плътта.
— Малък? — Усмихнах се. Този тип живееше в метална кутия, не много по-голяма от ковчег.
Фекслър се нацупи.
— Не съм длъжен да стоя тук. Имам по-интересни неща, с които да се забавлявам.
— Я ми кажи — прекъснах го. — Моят свят. Той не прилича на света, за който съм чел в най-старите книги. В онези книги магията и призраците са художествена измислица, приказки за малки деца. Но аз съм виждал мъртви да ходят, познавах и едно момче, което можеше да запали огън с мисълта си.
Фекслър смръщи чело, сякаш се чудеше как да обясни.
— Представи си, че реалността е кораб, чийто курс е зададен предварително и рулят му е фиксиран от вселенски ограничения.
Хрумна ми, че малко вино би ми помогнало да си представя тези неща. А вино в избата — дал бог.
— Нашето най-голямо постижение — и причината за грандиозния ни провал — беше, че успяхме да помръднем въпросния рул, пък било и на косъм. Открихме, че ролята на наблюдателя винаги е била изключително важна. Ако в гората падне дърво, но никой не го чуе, издало ли е звук то? И да, и не. Ако никой не го види, то едновременно и стои, и е паднало. Котката е едновременно жива и мъртва.
— Никой не е казвал нищо за котки, по дяволите!
Призракът на Фекслър Брюс въздъхна.
— Ние отслабихме бариерите между мисълта и материята…
— Това съм го чувал — казах аз. Феракинд беше споменал нещо подобно. Възможно ли бе призракът на Строител да страда от същата лудост? Нубанеца също беше говорил за изтъняващи бариери, за накъсващия се воал между живота и смъртта. — Строителите са направили магия. И са я натресли на света чрез своите машини, така ли?
— Няма магия. — Фекслър поклати глава. — Ние променихме константите. Мъничко. Подсилихме връзката между желанието и действителността. Сега дървото не само е паднало и непаднало едновременно. Ако подходящият човек го поиска, ако се съсредоточи достатъчно, падналото дърво ще се изправи. Котката зомби ще ходи и ще мърка.
— Какво е зомби?
Още една въздишка. Фекслър изчезна и всички светлини угаснаха. Дори моят фенер.
