Елида мълчеше, докато Манон я водеше надолу по стълбището. Не попита откъде Водачката на Крилото знаеше коя е стаята ù.
Чудеше се дали не възнамеряваше да я убие, като стигнеха. Както и дали щеше да пълзи по земята и да се моли за милост, когато дойдеше моментът.
Но след малко вещицата каза:
– Ако опиташ да подкупиш някого, ще те предаде. Запази парите за после. Елида кимна и опита да прикрие факта колко много трепереха ръцете ù. Вещицата я изгледа косо и златистите ù очи припламнаха на факелната светлина.
– Къде изобщо смяташ да избягаш? Заобиколени сме от пустош. Единственият ти шанс е да се качиш на някой от... – Манон изсумтя. – Фургоните с храна.
Сърцето на Елида се сви в гърдите ù.
– Моля ви... умолявам ви да не казвате на Върнън.
– Не мислиш ли, че ако Върнън беше решил да те прати в подземието, вече щеше да го е сторил? И защо те кара да се преструваш на слугинче?
– Не знам. Обича да играе игрички, може би чака някоя от вас да потвърди съмненията му за мен.
Манон се умълча, докато не свърнаха зад един ъгъл.
Стомахът на Елида сякаш се свлече в краката ù, щом видя кой стои пред вратата на стаята ù, все едно го бе призовала мислено.
Върнън, облечен в обичайната си ярка туника, която днес бе в терасенско зелено, вдигна вежди, зървайки Манон с Елида.
– Какво правиш тук? – озъби му се Манон и спря пред малката врата.
Върнън се усмихна.
– Навестявам любимата си племенница, какво друго?
Макар че Върнън беше по-висок, Манон сякаш го гледаше отгоре, извисяваше се над него, стиснала Елида за ръката.
– С каква цел?
– Исках да проверя дали двете се разбирате – измърка чичо ù. – Но... – Той погледна към пръстите на Манон, впити около китката на племенницата му. И вратата зад тях. – Май съм се притеснявал напразно.
На Елида ù беше нужно повече време да схване смисъла зад думите му, отколкото на Манон, която оголи зъби насреща му.
– Нямам навика да насилвам слугите си.
– Само да колиш хора като прасета, нали така?
– Смъртта им отговаря на поведението им приживе – отвърна Манон със спокоен тон, който накара Елида да се замисли дали не е време да се скрие някъде.
Върнън се засмя глухо. Толкова се различаваше от баща ù – приветлив, чаровен, широкоплещест мъж, едва навършил тридесет и една, когато кралят го екзекутира. Чичо ù бе гледал екзекуцията с усмивка на уста. А после ù беше разказал всичко с подробности.
– Търсиш съюз с вещиците? – попита я той. – Колко безскрупулно от твоя страна.
Елида заби очи в пода.
– Няма срещу какво да се съюзяваме, чичо.
– Явно съм те държал твърде изолирана от света, ако наистина вярваш в това.
Манон килна глава.
– Кажи, каквото ти е на ума, и се махай.
– Внимавай, Водачке на Крилото – предупреди я Върнън. – Отлично знаеш докъде се простира силата ти.
Манон сви рамене.
– Освен това знам къде точно да те захапя.
Върнън се ухили и потрака със зъби във въздуха пред себе си. Усмивката му бързо се превърна в разкривена маска.
– Исках да се уверя, че си добре – обърна се той към Елида. – Знам, че днес е бил тежък ден за теб.
Сърцето ù спря. Някой му беше казал за разговора в кухнята? Дали шпионинът му не ги бе подслушвал и в кулата преди малко?
– Защо да е бил тежък, човеко? – Погледът на Манон беше студен като желязо.
– Днешният ден винаги е тежък за семейство Локан – обясни Върнън. – Кал Локан, брат ми, беше предател, както вероятно знаеш. През няколкото месеца, след като кралят наследи Терасен, се изживяваше като главатар на бунтовниците. Но заловиха всичките вкупом и си получиха наказанието. Трудно ни е да проклинаме името му и въпреки това да ни липсва толкова, нали, Елида?
Едва не ù причерня. Как можа да забрави? Цял ден не изрече молитвите си, не призова боговете да го закрилят. Забрави го, както светът бе забравил нея. Вече не държеше главата си сведена заради ролята, която играеше, дори пред пронизващия поглед на вещицата.
– Ти си безполезен червей, Върнън – заяви Манон. – Върви да ръсиш отровата си другаде.
– Но какво би казала баба ти – рече умислено Върнън, пъхвайки ръце в джобовете си – за такова... поведение?
После закрачи небрежно по коридора, следван от ръмженето на Манон.
Водачката на Крилото отвори вратата на Елида. Стаята ù едва побираше един креват и купчина дрехи. Не ù бяха позволили да вземе в крепостта останалите си вещи, всички сувенири, крити от Финула толкова години наред – кукличката, която майка ù ù бе донесла от пътешествието си до Южния континент, пръстена с печат на баща ù, гребена от слонова кост на майка ù – първия подарък, който
Кал Локан бе дал на Марион Перачката, ухажвайки я. Или беше по-правилно да я нарича Марион, Вещицата от Железни зъби.
Манон затвори вратата с ритник.
Твърде малка – стаята ù се струваше твърде малка за двама души, особено при положение че единият беше древен и властваше над помещението само с дъха си. Елида седна на кревата, колкото да увеличи разстоянието помежду им.
Водачката на Крилото впери дълъг поглед в нея, после процеди:
– Предлага ти се избор, млада вещице. Синя или червена?
– Моля?
– Синя или червена е кръвта ти? Решавай. Ако е синя, значи си ми подчинена.
