Вилумсен, не ще и дума, мразеше да губи. Същевременно обаче беше и мъж, способен да прецени кога се налага да преглътне една загуба, за да ограничи последствията ѝ. Дали твърдата убеденост на Шанън в прогнозата ѝ не се дължеше на силното ѝ желание да реализира своя проект, на любовта ѝ към непостроения хотел? Всеизвестно е, че любовта ни заслепява. Затова ли и аз се оставих тя да ме убеди в думите си? Не се наемах да предвидя коя от двете противоположни сили — алчност или страх — ще надделее, когато Вилумсен узнае, че хотелът не е застрахован, но най-вероятно Шанън беше права за едно: само той можеше да спаси проекта.
Надвесих се от леглото и погледнах външния термометър. Минус двайсет и пет градуса. Вън не се мяркаше жива душа. Неочаквано се разнесе предупредителен грак на гарван. Значи, нещо се задаваше. Живо или мъртво.
Наострих уши. В къщата не се чуваше нито звук. И внезапно пак станах дете и започнах да си повтарям наум, че чудовища не съществуват. Да се самозалъгвам, че чудовища не съществуват.
Защото на следващия ден едно такова дойде.
Още със събуждането усетих, че навън е стегнал страшен студ. Показа ми го не толкова температурата в стаята, колкото другите ми сетивни възприятия. Чувах звуците по-ясно, бях по-чувствителен към светлината, а вдишваният въздух, вече със сгъстени молекули, ми се струваше по-живителен.
По скриптенето на снега отвън ми стана ясно, че върви тежък човек. Явно Карл беше станал рано и се канеше да излиза. Открехнах завесата и видях как кадилакът бавно и предпазливо взема Козия завой, въпреки че бяхме посипали заледения асфалт с пясък и той беше станал грапав като шкурка. Влязох в спалнята при Шанън.
Беше затоплена от съня и омайното ѝ възбуждащо ухание ми се стори по-силно от обикновено.
Събудих я с целувка и казах, че разполагаме поне с половин час насаме — дори ако Карл е отишъл само да купи вестник.
— Рой, предупредих те колко е важно да се държим хладнокръвно! — просъска тя. — Излез!
Надигнах се. Тя обаче ме спря.
Беше все едно да излезеш разтреперан от Бюдалското езеро и да легнеш върху напечен от слънцето камък. Едновременно твърдо и меко. Неописуемо блаженство, от което тялото ти пее.
Чувах дъха ѝ в ухото си. Шепнеше ми мръсотии на смесица от баджански, английски и норвежки. Свърши шумно, изопнала тялото си в дъга. Когато на свой ред получих оргазъм, заврях лице във възглавницата, за да не изкрещя право в ухото ѝ, и усетих миризмата на Карл. Просто не можех да я сбъркам. Долових обаче и още нещо. Звук. Дойде от вратата зад нас. Вцепених се.
— Какво има? — попита задъхана Шанън.
Обърнах се към вратата. Стоеше открехната. Навярно по невнимание бях забравил да я затворя. Или? Затаих дъх, чух, че и Шанън направи същото.
Тишина.
Възможно ли беше кадилакът да се е върнал, без да съм го чул? И още как. Аз и Шанън определено не бяхме сдържали виковете си. Погледнах ръчния си часовник — не го бях свалил. Карл беше потеглил преди двайсет и две минути.
— Няма страшно — обърнах се по гръб. Тя се сгуши в мен.
— Барбадос — прошепна в ухото ми.
— Какво?
— Говорихме за Барселона. Но какво ще кажеш за Барбадос?
— Там карат ли бензинки?
— Да, разбира се.
— Тогава дадено.
Целуна ме. Гладкият ѝ силен език търсеше и показваше. Вземаше и даваше. Мамка му, колко се бях пристрастил. Тъкмо се канех пак да вляза в нея, Когато чух боботене на двигател. Кадилакът. Ръцете и погледът ѝ шареха по мен, но аз се изплъзнах, станах от леглото, обух си боксерките и по студеното дюшеме се върнах в детската стая. Легнах на долното легло и се ослушах.
Колата спря пред къщата. Външната врата се отвори.
В коридора Карл изтръска снега от обувките си. Чух как влезе в кухнята.
— Видях колата ти отвън — каза Карл. — Как влезе?
Както лежах, кръвта се смръзна в жилите ми.
— Беше отключено — отговори мъжки глас. Нисък, хриплив. Така звучи човек с увредени гласни струни.
Надигнах се на лакти и разтворих завесите. Ягуарът стоеше паркиран до хамбара, където снегът беше почистен.
— С какво мога да ти бъда полезен? — попита Карл. Овладяно, но напрегнато.
— Изплати се на моя клиент.
— Значи, повикал те е пак заради пожара? Трийсет часа. Бързо реагираш.
— Иска си парите веднага.
— Веднага щом ми изплатят застрахователната премия, ще му платя.
— Няма да получиш никакво обезщетение. Хотелът не е бил застрахован.
— Казва кой?
— Моят клиент си има източници. Условията за заема са нарушени и в такъв случай си длъжен да го изплатиш незабавно. Наясно си, нали, господин Опгор? Добре. Разполагаш с два дни. Или, по друг начин казано, с четирийсет и осем часа, считано от… сега.
— Виж какво…
— При предишното ми посещение ти отправих предупреждение. Трети път няма да има. Камбаната бие сега.
— Камбаната?
— Да. Краят. Смъртта.
Долу се възцари тишина. Представих си ги. Датчанинът с възпалени гнойни пъпки седи до масата. Спокойните движения му придават още по-заплашителен вид. Карл се поти, макар само преди минута да е бил на трийсет градуса под нулата.
— Защо е тази паника? — попита той. — Вилумсен има обезпечение за заема.
