Тя изглежда долови раздразнение в гласа ми и се запита на какво ли се дължи. Или се досещаше за причината. Стрес. Нервност. Страх. Разкаяние? Дали и тя се разкайваше? Сигурно. В Кристиансан, докато чертаехме плана, обсъдихме и този въпрос. Че колебанията ще ни нашепват, както нашепват в ухото на младоженци в деня на сватбата им. Защото колебанието е като водата — винаги намира дупка в покрива ти. И сега капеше върху главата ми като китайско мъчение. Непрекъснато си припомнях репликата на Грете, че в такъв случай оставал само един възможен подпалвач на хотела. Неработещият стоп на субару. Така латвиецът бе описал колата, връщаща се от пламналия хотел в последния ден на старата година.
— Планът ще проработи. В системата почти няма спирачна течност, а кадилакът тежи два тона. Според всички закони на физиката възможният изход е само един.
— Ами ако се усети преди завоя?
— Не съм виждал Карл да си изпробва спирачките. Той ги използва само когато му трябват — казах спокойно и благо, макар да го бях повтарял вече десетки пъти. — Колата се движи по равен терен, той дава газ, склонът се появява, той отпусна педала за газта, но понеже е много стръмно, не забелязва, че колата ускорява прекалено. И през ум не му минава, че жилото за газта не се връща и в резултат тежката кола набира висока скорост. След две секунди стига до завоя и вече му прави впечатление, че се движи с много по-висока скорост, отколкото обикновено в този участък. В паниката натиска спирачката, но тя отказва. Евентуално успява да натисне педала още веднъж и да навие рязко волана, но няма шанс. — Навлажних устни. Обясних основното, можех да спра дотук. — Скоростта е твърде висока, колата — твърде тежка, а завоят — твърде остър. Дори да се движеше по асфалт, а не по чакъл, нямаше да му помогне. Колата излита във въздуха, той е в безтегловност. Капитан на космически кораб. Работещият му със свръхсветлинна скорост ум си задава въпроса как. Кой. И защо. И може би успява да си отговори, преди…
— Достатъчно! — кресна Шанън. Скръсти ръце, а по тялото ѝ премина спазъм. — Ами ако все пак открие, че нещо не е наред, и не се качи в колата?
— Просто ще открие, че нещо не е наред. Ще повика монтьор. Човекът ще установи, че жилото за газта е разплетено, а спирачните маркучи са нацепени — в старите коли такива повреди се срещат често. А ние ще трябва да скроим нов план, да измислим друг начин да постигнем целта си. Нищо фатално.
— Ами ако планът сработи, а полицията въпреки това заподозре саботаж?
— Тогава ще проверят катастрофиралата кола и ще установят, че някои части са били износени. Вече многократно го проиграхме, Шанън. Планът е добър. Не се безпокой.
Шанън изхълца и буйно се притисна към мен.
Внимателно се освободих от прегръдката ѝ.
— Ще тръгвам.
— Не! — изхлипа тя. — Остани!
— Ще наблюдавам събитията от автосервиза. Оттам Козият завой се вижда добре. Ако нещо се обърка, веднага ми звънни по телефона. Става ли?
— Рой! — извика тя, все едно за последен път ме вижда жив, все едно вълни в открито море ме отнасят надалеч, все едно сме изведнъж изтрезнели младоженци на платноходка, приятно замаяни от изпитото шампанско.
— До после — махнах ѝ аз. — И да не забравиш: веднага след знаеш кое набери спешния номер. Запомни как се е случило, как се е държала колата на пътя и опиши всичко на полицията точно както е било.
Тя кимна, изопна гръб, приглади полата си.
— Какво… какво ще се случи след това според теб?
— След това… според мен ще поставят мантинела.
В 18:02 започна да се смрачава.
Седнал до прозореца в сервиза, наблюдавах Козия завой през бинокъл. Наум бях изчислил, че когато кадилакът изхвърчи от пътя, ще го виждам в продължение на не повече от три десети от секундата. Затова трябваше да мигам бързо.
Бях очаквал, след като приключа с моята част и останалото вече се намира в ръцете на Шанън, притеснението ми да се уталожи. Но стана точно обратното. Сега, докато седях бездейно, разполагах с прекалено много време да мисля за всичко, което би могло да се обърка. И непрекъснато ми хрумваха нови и нови потенциални пречки пред нашия план. Вярно, коя от коя по-невероятни, но това не ми носеше душевно спокойствие.
По план, след като дойде време да тръгват към строителната площадка за официалното откриване, Шанън щеше да се оплаче, че внезапно се е почувствала зле и трябва да си полегне; нека Карл тръгне сам с кадилака, а тя ще изчака да ѝ поотмине и ще дойде със субаруто по-късно.
Пак погледнах часовника. 18:03. Три десети от секундата. Отново вдигнах бинокъла. Плъзнах го над прозорците на Смит, където не бях забелязал завесите да помръдват след инцидента по-рано днес. Отместих бинокъла към планината отзад и към Козия завой.
Чух звук на кола. Спря пред автосервиза. Насочих бинокъла към нея, но образът беше разфокусиран. Снех бинокъла от очите си и видях ланд роувъра на Курт Улсен.
