Кралството полностью

Нещо с кадилака не било наред — така каза Карл. И какво да е то, по дяволите? Възможно ли бе да се е качил в колата и преди да я е подкарал, да се е усъмнил, че спирачките и воланът не работят както трябва? Не. Не и ако не подозира нищо. А ако някой му е подсказал, че има повреда? Това ли се беше случило? Нима Шанън не бе успяла да изпълни своята част от плана? Нима бе рухнала психически и му бе признала всичко? Или, още по-лошо, нима бе минала на негова страна и му бе казала цялата истина? Или по-точно своята версия на истината. Да, така ще да е станало, отсъдих. Казала е на Карл, че планът да го убием е мой и само мой, че аз знам как е подправил подписа ми върху документите за поземлена собственост. Излъгала го е, че съм я изнасилил, тя е заченала и съм заплашил, ако гъкне, да убия нея, детето и Карл. Защото аз не съм плах, боязлив белогуш дрозд, аз съм татко, ушата чучулига, граблива птица с черна бандитска маска над очите. После Шанън е начертала пред Карл план как да постъпят. Да ме примамят в „Опгор“ и да се отърват от мен, както аз и Карл се бяхме отървали от татко. Защото Шанън, разбира се, знаеше. Знаеше, че братята Опгор са способни на убийство, знаеше, че ще постигне целта си — по един или по друг начин.

Поех си жадно дъх и съумях да изтласкам болестните, неканени мисли. След един завой пред мен се отвори черен тунел на място, където тунел нямаше. Непроницаем мрак, каменна стена и всеки опит да я пробиеш е безнадежден. Дали беше депресията, за каквато ми бе говорил навремето старият ленсман? Дали татковата меланхолия се надигаше в мен, както в нашия край нощта не пада, а се надига от долчинките? Може би. И — странно — с всеки взет остър завой, колкото по-нагоре се изкачвах, дишах все по-спокойно.

Не го смятах за кой знае какво. Дори всичко да приключваше тук, дори днес да удареше последният ми час, бях готов да го приема. Надявах се убийството ми поне да скрепи връзката между Карл и Шанън. Карл беше прагматик, щеше да намери сили да отгледа дете, което биологично не е негово, макар пак да е негова кръв. Да. Изглежда, моята гибел е единствената възможност всичко да завърши щастливо.

Задминах Козия завой и дадох малко повече газ. Изпод задните гуми захвърча чакъл. Под мен селото тънеше във вечерен мрак, но в последните отблясъци от следобедната светлина видях Карл да стои пред кадилака със скръстени ръце.

Осени ме друга мисъл. Всъщност не друга, а първата.

Само това е: проблем с колата.

Дреболия, която няма нищо общо нито със спирачни маркучи, нито с жила за газ; незначителна повреда, която може лесно да се отстрани. Че вътре, на светло, зад пердетата в кухнята, Шанън чака аз да оправя нещата. А после планът ни ще навлезе в начертания коловоз.

Слязох от колата. Карл дойде до мен, прегърна ме. Притискаше ме силно към себе си и аз усещах цялото му тяло от глава до пети, усещах как трепери, както трепереше, докато го утешавах след посещенията на татко в стаята ни.

Прошепна няколко думи в ухото ми. И аз разбрах.

Разбрах, че нашият план е безвъзвратно разстроен.

Седяхме в кадилака. Карл зад волана, аз на пасажерската седалка. Взирах се покрай Козия завой, в планинските била на юг, обрамчени с оранжево и светлосиньо.

— По телефона казах, че имам проблеми с колата, защото чух гласа на Улсен — обясни задавено Карл.

— Разбирам. — Опитах се да размърдам изтръпналия си крак. Не, не беше изтръпнал, беше парализиран, както впрочем и останалата част от мен. — Разкажи ми подробно какво се случи. — Сякаш говореше друг, не аз.

— Ами какво… Става време да тръгваме към строежа, приготвяме се. Шанън се е издокарала, изглежда фантастично, аз гладя ризата си в кухнята. И изведнъж ми сервира, че ѝ било прилошало. Казвам ѝ да изпие един парацетамол. Тя обаче настоява, че трябвало да се качи горе да си полегне. Аз да съм тръгнел сам, а по-късно, ако се почувствала по-добре, щяла да дойде със субаруто. Идва ми като гръм от ясно небе. Казвам ѝ да се мобилизира, защото това е важно. Тя обаче отказва. Здравето било на първо място и така нататък. Направо побеснявам от яд. Сто на сто ми се прави на интересна, защото на нея никога не ѝ става чак толкова лошо, че да не може да стои права някакви си два часа. Пък и това все пак е нашият звезден миг — и нейният, и моят. За миг си изпускам нервите и изтърсвам…

— Изтърсваш — повторих и усетих как парализа обхваща и езика ми.

— Да, изтърсвам, че ѝ е лошо сигурно заради копелето в корема ѝ.

— Копеле — повторих. В колата цареше страшен студ. Адски студ.

— И тя повтори думата въпросително, все едно не схваща за какво иде реч. Казвам ѝ, че знам за нея и американския актьор. Денис Куори. Тя повтаря името му. Кипва ми само като я слушам как го произнася. Денис Куори. И после, представи си, избухва в смях. В смях! А аз стоя с ютията в ръка и изведнъж просто превъртам.

— Превърташ — изрекох беззвучно.

— Удрям.

— Удряш. — Бях се превърнал в проклета ехо-камера.

— Ютията я цапардосва отстрани по главата и Шанън полита назад, блъсва се в кюнеца, той се счупва и се разхвърчават сажди.