Кралството полностью

„Свободно падане“ беше от типа заведения, изцяло подчинени на пазарната конюнктура. Оттам и стремежът да задоволят желанията на пъстрата си клиентела. Дълъг барплот със столове за бираджиите, малки маси за гладните, скромен дансинг с дисколампи за търсещите, билярд с окъсано сукно за немирните, а за оптимистите — маса с фишове за залози и телевизор, излъчващ конни надбягвания. Чии претенции задоволяваше черният петел, който сновеше между масите, не знам, но той не пречеше на никого, както и обратното: нито реагираше на поръчки за бира, нито на името си, Джовани. В деня, когато напуснеше този свят обаче, Джовани положително щеше да бъде оплакван и — според Ерик Нерел — после да бъде поднесен на редовните посетители във вид на малко жилав, но приемлив coq au vin.

В три часа с Шанън влязохме в заведението. Джовани не се виждаше никакъв. Клиентите — само двама души — се взираха напрегнато в телевизора. На екрана коне с развети гриви препускаха по манеж. Седнахме до маса край прозореца и, в съответствие с предварителния сценарий, извадих компютъра на Шанън, поставих го върху масата помежду ни, станах и отидох до бара. Откакто влязохме, Ерик Нерел не ни изпускаше от очи, преструвайки се, че чете местния вестник.

— Две кафета — поръчах му.

— Дадено.

Той постави чаша под канелката на огромен термос и натисна копчето.

— Нещо ново? — попитах.

Изгледа ме мнително. Посочих вестника.

— А, там ли. Не. Или впрочем… — Напълни първата чаша и взе втора. — Нищо.

Отнесох чашите на нашата маса. Шанън вече беше включила лаптопа. Седнах до нея. За фон на работния плот бе избрала снимка на доста мрачен, правоъгълен и — поне в моите очи — доста невзрачен небостъргач, който, обясни ми тя, бил шедьовър: сградата на IBM в Чикаго, проектирана от някой си Мис15.

Огледах се.

— Как смяташ да действаш?

— С теб ще си побъбрим, докато си пием кафето. Между другото, отвратително е, но няма да се мръщя, защото той ни наблюдава.

— Ерик ли?

— Да. И онези двамата до телевизора също. След като си изпием кафето, ще вземеш лаптопа и ще се престориш на изключително зает. Пиши текст и не поглеждай нагоре. Останалото остави на мен.

— Добре — отпих от кафето. Шанън имаше право. Вкусът му напомняше химикал. Чаша топла вода беше за предпочитане. — Прочетох за ендометриозата в Гугъл. Ако не ставало по старомодния начин, някои пробват инвитро. Обмисляте ли го?

Тя ококори едното си око. Изглеждаше ядосана.

— Нали искаше да си бъбрим за дреболии — напомних ѝ.

— Това не са дреболии — просъска тя. — А важни неща.

— Добре, ще говоря за бензиностанции — вдигнах рамене. — Или за комични и конфузни ситуации, в които изпадаш, когато средният ти пръст непрекъснато стърчи.

Тя се усмихна. Настроението ѝ се менеше със скоростта на атмосферните условия при две хиляди метра надморска височина, но да те обгърне усмивката ѝ, беше все едно да се потопиш в топла вана.

— Искам деца — сподели тя. — Това е най-силното ми желание. Не на ума, разбира се, а на сърцето.

Надзърна над рамото ми към Ерик. Усмихна се, все едно той бе отвърнал на погледа ѝ. Ами ако Ерик не беше в час с кроежите на Курт? Започнах да се разколебавам дали идеята е дотам добра.

— А ти? — попита Шанън.

— Какво аз?

— Искаш ли деца?

— Искам, да. Бих се радвал. Просто…

— Какво?

— Не знам дали от мен ще излезе читав баща.

— Ще излезе, ще излезе, сигурна съм, Рой.

— За целта е нужно майката на децата ми да е всичко, което аз не съм. И да проявява разбиране колко време отнема да управляваш бензиностанция.

— В деня, когато станеш баща, вече няма да мислиш, че целият свят се върти около една бензиностанция.

— Или около небостъргач от анодизиран алуминий.

Тя се усмихна.

— Време е.

— Добре.

Погледите ни се срещнаха за миг, после аз придърпах лаптопа към себе си, отворих текстов файл и започнах да пиша. Оставих думите да се леят свободно изпод пръстите ми. Стараех се единствено да ги изписвам правилно. След няколко минути чух как Шанън стана и тръгна към бара. И без да поглеждам, знаех, че поклаща съблазнително бедра. Седях с гръб към барплота. Чух как един стол остърга пода. Значи, беше седнала при Ерик Нерел и навярно той я изпиваше с очи, както по време на купона по случай завръщането на Карл. Докато се преструвах на задълбочен в упражненията ми по правопис, някой се отпусна върху отсрещния стол и за миг си помислих, че е Шанън. Върнала се е, без да изпълни мисията си, помислих си и — какъв парадокс — изпитах облекчение. Но не беше Шанън.

— Здрасти — поздрави Грете.

Веднага ми направи впечатление, че си е изрусила къдриците.

— Здрасти — опитах се да акцентирам върху думата, та дано ѝ дам да разбере, че съм страшно зает.

— Да, да. Страшна флиртаджийка е тази красавица.

Машинално погледнах в същата посока като Грете.