Кати ахва и закрива устата си с длан. Паркър се нахвърля върху Доналд и двамата рухват на пода. Отначало се борят, после почват да си разменят юмруци. Ето го представлението, което всички са чакали — Паркър да си плати за безбройните дребнави обиди, за онова, което е вършил на третия етаж, да изкупи с болка омразата, трупана от две години насам. Един сервитьор се задава с парцал и започва да бърше, създавайки допълнителен спектакъл покрай битката. Вълни от алкохол пробягват насам-натам по лакирания дървен под и в тях се отразява дъбовата ламперия по стените, но сякаш нищо не може да попие и капка — нито парцалът, нито килимът, нито дори смокингите. А двамата продължават да се бият, размахвайки ръце и крака като бръмбар, който опитва да се измъкне от локвата, преди да се удави.
— Да вървим — казва Джил и ни повежда покрай скандала, който вече не е негова грижа.
Пътищата пред нас са като черни шевове по бяло платно. Саабът е стабилен, макар че Джил натиска газта и вятърът вие наоколо. На Насау стрийт са се сблъскали две коли, светлините им мигат, шофьорите крещят, нечии силуети минават пред спрелите автомобили на пътна помощ. В северния край на студентското градче един полицай изскача от будката и ни прави знак, че входът е затворен, но Пол вече сочи в обратна посока, на запад. Джил превключва на трета, после на четвърта, пресечките прелитат и остават назад.
— Покажи му писмото — казва Джил.
Пол изважда нещо от вътрешния си джоб и го протяга към задната седалка, където съм аз.
— Какво е това?
Пликът е разкъсан отгоре, но в горния ляв ъгъл виждам печата на заместник-декана по студентските въпроси.
— Беше в пощенската ни кутия — обяснява Джил.
„Мистър Харис,
С настоящото ви уведомявам, че моят кабинет разследва обвинение в плагиатство, повдигнато срещу вас от вашия научен ръководител д-р Винсънт Тафт. Поради характера на обвиненията и възможния им ефект върху вашето дипломиране през следващата седмица ще се проведе извънредно заседание на Дисциплинарната комисия, което да разгледа вашия случай и да вземе решение. Моля, свържете се с мен, за да уговорим предварителна среща и за да потвърдите получаването на това писмо.
— Той знаеше какво прави — казва Пол, когато приключвам четенето.
— Кой?
— Винсънт. Тази сутрин.
— Като те заплаши с писмото?
— Той знаеше, че нищо не може да ми направи. Затова се захвана с баща ти.
Чувам как в гласа му се прокрадват обвинителни нотки. Всичко се връща към момента, когато блъснах Тафт.
— Ти си онзи, който избяга — промърморвам тихичко аз.
Едната гума хлътва в дупка и под колата плисва разтопен сняг.
— Но съм и онзи, който извика полицията — отвръща Пол.
— Какво?
— Затова прибраха Винсънт. Казах им, че съм го видял близо до библиотеката, когато застреляха Бил.
— Излъгал си ги.
Чакам Джил да реагира, но той не откъсва очи от пътя. Гледам тила на Пол и ме обзема странното чувство, че виждам самия себе си, че отново съм в колата на баща ми.
— Това ли е? — пита Джил.
Пред нас се издигат бели дървени къщи. На адреса на Тафт не свети нито един прозорец. Отзад се тъмнее горичка с обсипани в бяло корони.
— Не свети — промърморва замислено Пол. — Още е в полицията.
— Господи, Пол — казвам аз. — Откъде изобщо си сигурен, че чертежът е тук?
— Няма къде другаде да го скрие.
Джил дори не ни чува. Стреснат от вида на къщата, той отслабва натиска върху спирачките, оставя колата да продължи по инерция и се готви да завие обратно. Но точно когато слага крак върху съединителя Пол дръпва ръчката на вратата и изскача на тротоара.
— По дяволите. — Джил удря спирачки и изскача след него. — Пол.
Вятърът заглушава думите му. Виждам как Пол мърда устни и сочи къщата. После тръгва натам през снега.
— Пол… — подвиквам съвсем тихичко аз и също слизам.
В съседната къща светва лампа, но Пол не обръща внимание. Изкачва се на верандата, притиска ухо към вратата и почуква.
Вятърът фучи покрай фасадата, вдига облаци снежен прах от покрива. Прозорецът на съседа изгасва. След като никой не отговаря Пол натиска бравата, но вратата се оказва заключена.
Джил застава до него.
— Какво ще правим?
Пол почуква отново, после вади от джоба си връзка ключове, подбира един и го пъхва в ключалката. Натиска с рамо. Раздава се скърцане на панти.
— Не може така — казвам аз, като се мъча гласът ми да звучи авторитетно.
Но Пол вече е влязъл и оглежда първия етаж. Без да каже нито дума, той изчезва навътре в къщата.
