Оркестърът свири мелодия на Марвин Гей. Китарите дрънкат, барабаните гърмят, сякаш изпълняват туш за пристигането на Паркър. Джон Кенеди се кълчи с Мерилин Монро в странна пародия на миналото, а всички останали двойки ги заобикалят отдалече като прокажени.
Кати изглежда разстроена. Цялата магия на танца се е изпарила напълно.
— Тоя мръсник — казва тя.
— Какво е направил?
Изведнъж се сещам: имаше нещо, което не искаше да ми разказва и го отложи за по-късно.
— На юруша Паркър се опита да ми спретне номера с третия етаж. Рече, че щял да гласува против мен, ако не му извъртя един танц в скута. А сега се прави, че е било майтап.
Не сме много далече от дансинга и аз виждам как Паркър плъзва ръце по бедрата на Вероника.
— Гадно копеле! А ти какво направи?
— Казах на Джил.
Когато изрича името му, очите й се насочват към стълбището, където Джил разговаря с две третокурснички.
— Само това ли?
Очаквам да спомене за Доналд, да ми напомни, че не съм бил до нея, но тя премълчава.
— Да — отвръща лаконично Кати. — Той изрита Паркър от юруша.
Знам, че тя би предпочела да си затрая, че не е искала да узная така. И без това напоследък не й беше лесно. Но кръвта ми кипва.
— Отивам да си побъбрим с Паркър — казвам аз.
Кати рязко вдига очи към мен.
— Не, Том. Не тази вечер.
— Той няма право да…
— Виж — прекъсва ме тя. — Забрави за Паркър. Няма да му позволим да ни съсипе вечерта.
— Аз само исках…
Тя слага пръст на устните ми.
— Знам. Да вървим някъде другаде.
Кати се озърта, но отвсякъде ни обграждат смокинги, разговори, чаши и сервитьори със сребърни подноси. Това е магията на „Бръшляна“. Никога не оставаш сам.
— Да опитаме с Председателската стая — предлагам аз.
Тя кимва.
— Ще питам Джил.
Забелязвам с каква увереност изрича името му. Джил се държи добре с нея, дори повече от добре, навярно без изобщо да забелязва. Когато ме нямаше, тя се е оплакала на него от Паркър. Сега Джил е първият, за когото се сеща. Може би за нея е важно, че от време на време закусват заедно, макар той да забравя веднага за какво са разговаряли. Възприема го като по-голям брат, както някога го възприемах и аз в подготвителния курс. Щом нещо е добро за него, значи е добро и за нас двамата.
— Няма проблеми — казва Джил. — Долу е съвсем свободно.
И аз тръгвам след Кати надолу по стъпалата, гледайки как трепкат мускулите й под роклята, как движи крака и как се обтягат бедрата й.
Когато лампата светва, виждам стаята, където сме работили с Пол толкова нощи. Нищо не е променено, няма и помен от подготовката за бала. Записки, гравюри и книги се трупат на планински вериги из стаята, достигащи на места цял човешки ръст.
— Тук не е толкова топло — подхвърлям аз, колкото да кажа нещо.
Изглежда, че са намалили отоплението из цялата сграда, за да не се прегрява залата на първия етаж.
Кати хвърля поглед наоколо. Лавицата над камината е облепена с бележки на Пол; чертежите му покриват стените. Франческо Колона ни обкръжава отвсякъде.
— Може би не трябваше да идваме — казва тя.
Не знам дали се тревожи да не нарушим покоя на Пол, или той да не наруши нашия. Колкото по-дълго стоим и оглеждаме стаята, толкова повече се разраства разстоянието помежду ни. Тази вечер тук няма място за нас.
— Чувала ли си някога за котката на Шрьодингер? — питам накрая аз, защото това е единственият начин да изразя какво чувствам.
— На лекциите по философия ли?
— Няма значение къде.
Някога учителят по физика използваше котката на Шрьодингер като пример за законите на вълновата механика, макар че повечето от нас още не бяха дораснали до v=-e²/r. Въображаема котка е сложена в херметична кутия заедно с ампула цианид, която ще се строши само ако бъде задействан гайгеров брояч. Уловката е там, че никой не може да каже дали котката е жива или мъртва, преди да отвори кутията; дотогава според законите на физиката трябва да се смята, че кутията съдържа половин жива и половин мъртва котка.
— Да — казва Кати. — Защо питаш?
— Имам чувството, че в момента котката не е нито жива, нито мъртва — отвръщам. — Просто не съществува.
Кати се мъчи да проумее накъде бия.
— Искаш да отвориш кутията — казва накрая тя и сяда на масата.
Кимвам и се настанявам до нея. Масивният дъбов плот безмълвно поема теглото ни. Не знам как да кажа останалото: че поотделно сме като учения извън кутията; заедно се превръщаме в котката.
Вместо отговор тя посяга с пръст и намества кичур коса зад лявото ми ухо, сякаш съм казал нещо очарователно. Може би вече знае как да разгадае моята гатанка. Ние сме по-големи от кутията на Шрьодингер, казва тя. Също като всяка уважаваща себе си котка имаме по девет живота.
— Има ли такива снегове в Охайо? — пита Кати, за да смени темата.
Знам, че навън снеговалежът е по-силен, отколкото преди, сякаш иска да събере цялата наша зима в една-единствена буря.
— Не и през април — отговарям.
Седим на масата, само на сантиметри един от друг.
— И в Ню Хампшър — казва тя. — Не и през април.
