За миг звукът ме вкаменява. После Джил се хвърля напред и отваря вратата. В същия миг пак ме обзема чувството на опиянение от бала. Телесна топлина, допирът на Кати, дъхът на Кати, устните на Кати върху моите.
Ричард Къри спори с Пол зад дълга маса в дъното на стаята. Стиска празна бутилка. Окървавената му глава се люшка насам-натам. Насреща ни лъхва мирис на алкохол. Съдържанието на бутилката е разсипано върху масата, един вграден шкаф е отворен, разкривайки още шишета — тайните председателски запаси. Стаята заема цялата дължина на сградата. През прозореца нахлува сребристо лунно сияние. В плътните сенки зад главата на Къри се виждат лавици с книги в кожена подвързия. На северната стена има два прозореца. Навсякъде лъщят локвички алкохол.
— Пол! — крещи Джил. — Той прегражда пътя към служебното стълбище зад теб.
Пол се обръща да погледне, но очите на Къри са вторачени в мен и Джил. Бръчките по лицето му са тъй обтегнати, сякаш цялата земна гравитация ги дърпа надолу.
— Ричард — казва Пол твърдо, сякаш разговаря с дете, — всички трябва да излезем.
— Махни се — крещи Джил и прекрачва напред.
Но в този момент Къри строшава шишето върху масата, хвърля се срещу него и забива назъбеното стъкло в дланта му. Кръвта бликва на тъмни панделки между пръстите на Джил. Той залита назад, гледайки раната. Пол вижда това и безсилно се обляга на стената.
— Дръж — подвиквам аз и вадя от джоба си кърпичка.
Джил бавно пристъпва към мен. Когато протяга ръка за кърпата, виждам колко зле е порязан. Щом натискът отслабва, от дълбоката бразда шурва кръв.
— Бягай! — казвам аз и го избутвам към прозорците. — Скачай! Храстите ще смекчат падането.
Но той стои като вкаменен и гледа стъклото в ръката на Къри. Вратата на библиотеката трепери под напора на горещия въздух. Отдолу плъзват струйки дим и аз усещам как очите ми сълзят, дробовете ми се свиват.
— Пол — викам аз през пушека. — Трябва да се измъкнеш.
— Ричард — крещи Пол. — Идвай!
— Пусни го! — рева аз към Къри… но пожарът вече настоява със свиреп грохот да влезе.
Иззад нас долита страховитият трясък на дърво, рухващо под собствената си тежест.
Изведнъж Джил залита назад и се блъсва в стената до мен. Изтичвам да отворя прозореца, подпирам го на рамката и се мъча да го държа изправен.
— Помогни на Пол… — мънка Джил. Това е последното, което изрича, преди очите му да помръкнат.
Мощен порив на вятъра вдига облаци сняг от храстите под нас и нахлува в стаята. Колкото се може по-внимателно вдигам Джил върху перваза. Под лунната светлина ангелското му лице дори и сега изглежда безгрижно. Поглеждам окървавената кърпа около китката му и имам чувството, че всичко около мен се разпада. Пускам го. Джил мигновено изчезва.
— Том — долита глухо гласът на Пол откъм облака дим. — Бягай.
Обръщам се и виждам, че Пол се бори с Къри, мъчи се да го издърпа към прозореца, но старецът е много по-силен. Не помръдва. Напряга се и изблъсква Пол към служебното стълбище.
— Скачай! — долитат отдолу гласове през отворения прозорец. — Скачай!
Пожарникари. Видели са ме.
Но аз се обръщам.
— Пол! Идвай!
— Бягай, Том — чувам го за последно. — Моля те.
Думите бързо заглъхват, сякаш Къри го носи надолу, към пожарището. Двамата отстъпват надолу, към древните клади, продължавайки да се борят като ангели във вечността.
— Надолу! — Това е последната дума, която чувам, изречена от Къри. — Надолу!
И пак отвън:
— По-бързо! Скачай!
— Пол! — крещя аз, докато пламъците ме отблъскват към перваза.
Нажеженият дим стяга гърдите ми като железен обръч. В другия край на стаята вратата към служебното стълбище се затваря. Няма кого да видя. Скачам.
Това е последното, което си спомням, преди мокрият сняг да ме обгърне. После има само експлозия като внезапен изгрев посред нощ. Взрив на газова тръба срутва сградата до основи. И започват да валят сажди.
Сред глухата тишина аз крещя. На пожарникарите. На Джил. На всеки, който ме чува. Аз крещя: „Ричард Къри отвори вратата на служебното стълбище и помъкна Пол надолу“.
— Изслушайте ме.
И отначало ме слушат. Двама пожарникари ме чуват и отиват по-близо до сградата. Един санитар се мъчи да разбере.
— Какво стълбище! — пита той. — Накъде води?
— Тунелите — казвам аз. — Стълбището свършва близо до входа към тунелите.
После димът се разсейва, маркучите обливат с вода останките от клуба и всичко почва да се променя. Вече не търсят, не слушат. Нищо не е останало, казват те и бавно крачат насам-натам. Вътре няма жива душа.
— Пол е жив — крещя аз. — Видях го.
Но всяка секунда е нов удар срещу него. Всяка минута е шепа пясък. По погледа на Джил осъзнавам колко много неща са се променили.
— Добре съм — казва той на санитаря, който превързва ръката му. Избърсва влажната си буза, после сочи към мен. — Помогнете на приятеля ми.
Луната виси над нас като бдящо око и докато седя и гледам мълчаливите мъже, които поливат с вода разрушената сграда, аз чувам с душата си гласа на Пол.
— Може би звучи странно — изрича той, като ме гледа над чашата кафе, — но имам чувството, че той е и мой баща.
