През черната завеса на небето виждам лицето му, изпълнено с такава увереност, че му вярвам дори и сега.
— Е, как ти се струва? — пита ме той.
— Кое, да отидеш в Чикаго?
— Заедно да отидем в Чикаго.
Не помня нито къде ни водиха през онази нощ, нито за какво ни разпитваха. Огънят продължаваше да гори пред мен и гласът на Пол кънтеше в ушите ми, сякаш той още можеше да възкръсне от пламъците. До изгрев-слънце видях хиляди лица, носещи послания на надеждата — приятели, събудени от пожара; преподаватели, събудени от сирените; дори църковната служба бе прекъснала заради нас. И всички се струпаха наоколо като подвижна съкровищница, всяко лице беше златна монета, сякаш в онази нощ бе издаден върховен закон, че трябва да превъзмогнем загубата, като броим какво ни остава. Може би още тогава разбрах, че навлизаме в богата, страшно богата бедност. Каква мрачна комедия, сътворена от боговете! Моят брат Пол, принесен в жертва навръх Великден. Костенурката на иронията се стовари върху главите ни.
Тази нощ и тримата оцеляхме заедно. Нямаше друг начин. Отново бяхме съквартиранти, само че в болницата — Джил, Чарли и аз. Не си казахме нито дума. Чарли опипваше малкото разпятие на шията си, Джил спеше, а аз гледах стените. Без вести за Пол вложихме душите си в мита за неговото оцеляване, в мита за възкресението му. Би трябвало да съм по-разумен и да не вярвам наивно, че приятелството устоява на всичко, че е по-трайно от семейството. И все пак онзи мит ме крепеше тогава. Тогава и занапред.
Мит, казвам аз. Но не и надежда.
Защото кутията на надеждата лежеше празна.
Времето, този велик лечител, ни заряза и си изми ръцете. Още преди да изпишат Чарли от болницата, вече бяхме вчерашна новина. Колегите ни гледаха тъй, сякаш не сме си на мястото — неясни спомени, обгърнати от ореола на някогашна значимост.
След седмица облакът на насилие над Принстън се разсея. Студентите отново започнаха да се разхождат по тъмно — отначало на групи, после сами. Не можех да спя и посред нощ ходех до денонощния магазин само за да видя човешки лица. Ричард Къри още бе жив в разговорите. Пол също. Но постепенно техните имена отстъпиха място на разговори за изпити, спорт и обичайните пролетни теми: кой е спал с научната си ръководителка, как ще завърши нашумелият телевизионен сериал… Дори и заглавията, които четях, докато чаках на опашка пред касата, за да не се чувствам сам, докато всички останали са с приятели, подсказваха, че светът се върти и без нас. На седемнайсетия ден след Великден най-важната новина беше, че е отхвърлен проектът за подземен паркинг. Само ниско на втора страница се споменаваше, че един богат бивш възпитаник на Принстън е дарил два милиона за възстановяването на „Бръшляна“.
На петия ден Чарли излезе от болницата, но още две седмици трябваше да ходи на рехабилитация. Лекарите му препоръчаха да си направи пластична операция на белезите по гърдите, но Чарли отказа. Посещавах го в медицинския център всеки ден с едно-единствено изключение. Чарли ми заръчваше да му нося чипс, учебници, резултати от бейзболните мачове. Винаги ми намираше повод да се върна.
Неведнъж ми показваше белезите от изгаряния. Отначало мислех, че иска да докаже нещо на себе си, че не се чувства обезобразен, че е по-силен от сполетялата го беда. По-късно усетих, че е точно обратното. Искаше да знам, че е бил променен от преживяното. Сякаш се боеше, че е престанал да бъде част от моя живот и живота на Джил в мига, когато се втурна по тунела след Пол. Ние се справяхме без него, сами си ближехме раните. Той знаеше, че започваме да се чувстваме чужденци в собствената си кожа, и искаше да ни покаже, че е в същото положение, че все още се печем на един огън.
Изненадах се, че Джил го посещаваше също толкова често. Рядко се засичахме и всеки път ни ставаше неудобно. Двамата изпитваха вина, която ставаше по-силна, когато се виждаха. Колкото и нелепо да звучи, Чарли смяташе за предателство това, че не е бил с нас в „Бръшляна“. Понякога дори си мислеше, че кръвта на Пол е по неговите ръце, приемаше я като наказание за слабостта си. Джил пък смяташе, че ни е изоставил много по-рано, но по начин, който трудно се обяснява. И му ставаше още по-зле, като виждаше угризенията на Чарли, който бе сторил толкова много.
Една вечер, преди да си легне, Джил ми се извини. Каза, че му се иска да бе постъпил другояче. Че сме заслужавали много повече. От онази вечер нататък нито веднъж не го заварих да гледа стари филми. Обядваше и вечеряше в ресторанти, все по-далече и по-далече от студентското градче. Редовно го канех в клуба си, но той все намираше претекст да откаже. Едва на четвъртия или петия отказ разбрах, че не е заради компанията, а защото на идване щеше да види „Бръшляна“. Когато Чарли излезе от болницата, с него бяхме заедно всеки ден — на закуска, обяд и вечеря. Джил все по-често се хранеше сам.
