Оставям слушалката и посягам към бележника си, за да препиша кода, преди нещо да му се случи. На тези тъжни страници новото Х на Пол Харис и старото М на Кати Маршан са единствените записки. Някак неестествено ми изглежда да добавям име сега, но прогонвам чувството, че разполагам само с тези цифри върху контейнера, един-единствен шанс, който може да бъде унищожен от най-дребна грешка, от случайно капнала капка вода.
Ръцете ми са потни, когато отново вдигам слушалката, почти без да знам колко време съм седял, опитвайки да намеря нужните думи. Зад широкия прозорец на спалнята се разстила великолепната тексаска нощ. Не виждам нищо, освен небето.
Не жалете вещите си, защото аз ще ви дам каквото има най-добро от цялата Египетска земя.
Започвам да набирам номера, който не съм вярвал да набера някога. Чакам гласа, който не съм вярвал да чуя отново. Нейде далече, в друга часова зона, прозвучава сигнал. После глас:
— Свързахте се с Кати Маршан от галерия „Хъдсън“, Манхатън. Моля, оставете съобщение.
— Кати — изричам аз в звънтящата тишина, — обажда се Том. Тук е почти полунощ по тексаско време.
Отсреща царува призрачна тишина. Сигурно би ме стреснала, ако не знаех точно какво да кажа.
— Утре сутрин напускам Остин. Известно време ще отсъствам; не знам точно колко.
Върху бюрото ми има снимка на двама ни. Стоим малко встрани от центъра, хванали сме фотоапарата с по една ръка и насочваме обектива към себе си. Зад нас се издига катедралата, вкаменена и неподвижна. Принстън нашепва тихо дори и сега.
— Когато се върна от Флоренция — казвам аз на второкурсничката от снимката, моят вълшебен дар, — искам да те видя.
После оставям слушалката и пак поглеждам през прозореца. Тепърва ще събирам багаж, ще звъня на пътнически агенции, ще се снимам за документи. Докато започвам да осъзнавам мащабите на начинанието, хрумва ми още нещо. Нейде в един град на възраждането Пол става от леглото, гледа през прозореца и чака. На покривите гукат гълъби, в далечината звънят камбани. Седим на два различни континента, както седяхме някога на моя дюшек, и все пак сме заедно. Там, където отивам, по тавана ще има светци, богове и рояци ангели. Където и да отида, ще срещам спомени за онова, което е неподвластно на времето. Сърцето ми е птица в клетка, разперила криле с болката на очакването. В Италия слънцето изгрява.
Самоличността на автора на „Хипнеротомахия“ остава неизяснена вече над пет века. Поради липса на категорични доказателства, учените клонят ту към римлянина Франческо Колона, ту към неговия венециански съименник, продължавайки да се борят със странния акростих „Poliam Frater Franciscus Columna Peramavit“, който понякога бива сочен като свидетелство за тайнствените намерения на автора.
Джироламо Савонарола (1452–1498) е бил едновременно почитан и хулен от гражданите на Флоренция през краткия си период като религиозен водач на града. Макар че за някои той си остава символ на духовната реформа срещу злините на своето време, други го знаят единствено като унищожител на безброй картини, скулптури и ръкописи върху кладите, с които е останал в историята.
До публикуването на „Криптата на флорентинеца“ не е открита връзка между „Хипнеротомахия“ и Савонарола.
Ричард Къри перифразира умишлено поемата на Браунинг „Андреа дел Сарто“, а по-късно и Том прави същото. Оригиналният стих на Браунинг гласи: „Аз върша туй, що другите бленуват цял живот“. Понякога Том и Пол използват в разговорите си съкратените названия на редица научни трудове, включително произведенията на Бродел и Харт; а в своя ентусиазиран преглед на флорентинската история Пол казва за флорентинските творци и интелектуалци от няколко поредни века, че са живели „по едно и също време“. Том си позволява волността да припише песента „Първият влак“ на Дюк Елингтън, вместо на Били Стрейхорн и при първата си среща с Кати да намекне, че името на поета Е. Е. Къмингс е трябвало да се пише с малки букви, макар че самият Къмингс (поне в това отношение) навярно би предпочел традиционния правопис.
Авторите поемат отговорността и за някои други художествени измислици. По традиция Голата олимпиада започва в полунощ, а не по залез-слънце, както твърди „Криптата на флорентинеца“. Джонатан Едуардс наистина е бил втори заместник-ректор на Принстън и смъртта му е описана вярно в романа, но не е въвел измислените изцяло от нас великденски церемонии. Макар че студентските клубове в Принстън провеждат всяка година свои официални празници, конкретно описаният бал на „Бръшляна“ е наша фантазия. За удобство на повествованието е изменен архитектурният план на „Бръшляна“, както и на някои други сгради.
