— Кога предложи да ти помогне с отпечатването на работата?
— Миналия месец.
— Още оттогава е смятал да я открадне?
Пол ме поглежда свирепо и размахва ръка над бюрото.
— Очевидно. Пише на всички тия хора още от януари.
Когато листовете се успокояват след рязкото движение, изпод кореспонденцията с Оксфорд и Харвард изниква едно последно писмо. Щом забелязва на каква бланка е написано, Пол веднага го дръпва.
„Ричард, започва текстът, надявам се това писмо да те завари в добро здраве. Дано в Италия да ти е провървяло повече, отколкото в Ню Йорк. Ако не, то и двамата знаем в какво положение си. Освен това и двамата познаваме Винсънт. Смятам за несъмнено, че той крои свои собствени планове за всичко, което излезе от начинанието. Затова искам да ти направя едно предложение. Ще има предостатъчно и за двама ни. Измислих едно разделение на труда, което, вярвам, ще ти се стори почтено. Моля те, обади ми се в най-скоро време, за да го обсъдим. Съобщи ми и телефонните си номера в Рим и Флоренция — пощата там е ненадеждна, а предпочитам да се споразумеем час по-скоро.
Отговорът е изписан с различен почерк в долния край на писмото и върнат обратно. Има два телефонни номера, единият с буквата Р, другият с Ф. Краткият текст гласи:
„Както ме помоли. Обаждай се след работа, по мое време. Ами Пол?
Пол онемява. Отново претърсва книжата, но няма друго. Когато се опитвам да го утеша, той ми прави знак да млъкна.
— Трябва да кажем на декана — предлагам накрая аз.
— Какво да му кажем? Че сме ровили из нещата на Бил?
Изведнъж ярък блясък описва дъга по отсрещната стена, сетне зад стъклото се мярват мигащи червени и сини светлини. В предния двор на музея е влязла полицейска кола с изключена сирена. Отвътре излизат двама полицаи. Цветните светлини изгасват точно когато пристига нова кола с още две ченгета.
— Някой им е съобщил, че сме тук — казвам аз.
Писмото на Къри трепери в ръката на Пол. Той стои неподвижно и гледа как тъмните униформи тичат към главния вход.
Аз го дръпвам към рафтовете до задния изход.
— Идвай!
В този момент вратата на библиотеката се отваря и лъч на фенер прорязва мрака. Отскачаме в ъгъла. Двамата полицаи влизат.
— Натам — казва първият и размахва ръка към нас.
Сграбчвам дръжката и отварям задната врата. Докато първият полицай се приближава, Пол изскача в коридора. Излизам след него на четири крака и се изправям. Прилепваме гърбове до стената и Пол ме повежда към стълбището, откъдето слизаме тичешком до партера. Когато излизаме в широкото фоайе, виждам по близката стена да се движи лъч от фенер.
— Надолу — казва Пол. — Там има сервизен асансьор.
Влизаме в азиатското крило на музея. Зад стъклените витрини призрачно се мяркат скулптури и вази. Разгънати китайски свитъци висят до надгробни изображения. Сенките из залата имат мътнозелен цвят.
— Насам — подканва ме Пол. Стъпките приближават.
Повежда ме към коридор без друг изход, освен двойната метална врата на сервизния асансьор.
Гласовете се засилват. Забелязвам как в подножието на стълбището двама полицаи опитват да се ориентират в тъмното. Изведнъж из целия етаж лумва светлина.
— Имаме осветление — чувам гласа на трети полицай.
Пол пъхва ключа си в ключалката на стената. Вратите се разтварят и той ме дръпва в асансьора. Тежки стъпки се задават в наша посока.
— Хайде, хайде…
Вратите стоят отворени. За секунда си мисля, че полицаите са изключили захранването. После, точно когато първият изниква иззад ъгъла, металните стени плъзват и се затварят. Някой блъска с юмрук отвън, но кабината тръгва надолу и звукът заглъхва.
— Къде отиваме? — питам аз.
— Към товарната рампа — отговаря задъхано Пол.
Излизаме в някакво складче и Пол отваря вратата към грамадна, студена зала. Изчаквам очите ми да привикнат с тъмнината. Гаражната врата на товарната рампа се извисява пред нас. Навън вятърът е толкова силен, че металната преграда трепери. Представям си как горе трополят стъпки, устремени към нас, но през дебелата врата не се чува нищо.
Пол изтичва към таблото на стената. Когато дръпва шалтера, някъде избучава двигател и голямата врата започва да се издига.
— Стига толкова — казвам аз, когато виждам, че процепът е достатъчен, за да се проврем.
Но Пол поклаща глава и вратата продължава да се вдига.
— Какво правиш?
