Вместо отговор той натиска бутона още няколко пъти. След още три-четири ренесансови карти се появява по-съвременен план. Градът вече напомня онзи, който познавам от пътеводителите, изчетени преди пътешествието с баща ми до Ватикана. Стената на Аврелий от север, изток и юг, и река Тибър от запад очертават профила на старица, обърната към останалата част от Италия. Църквата „Свети Лоренцо“, където двама души били убити по заповед на Колона, виси като муха над носа на старицата.
— Тази е в подходящ мащаб — казва Пол, сочейки разграфената линийка в горния ляв ъгъл. Осем стадия са отмерени върху черта с надпис „Древноримска миля“.
Пол пристъпва към стената и слага ръка до мащаба. Педята му точно покрива осемте стадия.
— Да започнем от Колизея.
Пол коленичи на пода и слага ръка близо до тъмен овал в средата на картата, близо до бузата на старицата.
— Четири на юг — казва той, слизайки половин педя надолу, — после десет на изток. — Отмерва цяла педя встрани и добавя още малко. — После две на север и шест на запад.
Когато приключва, пръстът му сочи място, обозначено с надписа „Хълм Целиан“.
— Мислиш ли, че е там?
— Не — унило признава той. Посочва тъмно кръгче малко на югозапад от точката. — Ето, тук има църква. „Сан Стефано Ротондо“. — Измества пръст на североизток. — Ето още една. „Санти Куатро Коронати“. А тук — пръстът му помръдва на югоизток — е манастирът „Свети Йоан Латерански“, където папите са живели до четиринайсети век. Ако Франческо беше построил криптата си там, тя щеше да е на триста-четиристотин метра от три различни църкви. Няма начин.
Пол започва да мери отново.
— Циркус Фламиниус — казва той. — Тази карта е стара. Мисля, че според Гати се намира малко по-настрани.
Измества пръст по-близо до реката и повтаря четирите измервания.
— Добре или зле? — питам аз, гледайки новата точка някъде върху хълма Палатин.
Той се навъсва.
— Зле. Това е почти по средата на „Сан Теодоро“.
— Пак ли църква?
Пол кимва.
— Сигурен ли си, че Колона не би построил криптата близо до църква?
Той ме поглежда така, сякаш съм забравил елементарно правило.
— Всяко послание подчертава, че той изпитва ужас да не попадне в ръцете на фанатиците. „Божиите люде“. Ти как ще го изтълкуваш?
Губейки търпение, Пол изпробва две други възможности — Арената на Адриан и древната Арена на Нерон, върху която е построен Ватикана — но и в двата случая обиколката от двайсет и два стадия го довежда почти по средата на река Тибър.
— На тая карта гъмжи от стадиони — казвам аз. — Дали да не обмислим къде може да бъде криптата, а после да проверим по обратния път кой стадион съвпада с указанията?
Той се замисля.
— Ще трябва да погледна атласите си в „Бръшляна“.
— Утре можем да дойдем пак.
Пол, чиито резерви от оптимизъм са на изчерпване, поглежда картата още веднъж, после кимва. Колона го е победил още веднъж. Дори и лукавият Генуезец не ни помогна.
— Сега какво? — питам аз.
Той закопчава палтото си и изключва диапроектора.
— Искам да огледам кабинета на Бил долу.
Връща машината на лавицата, за да не личи, че някой е влизал.
— Защо?
— Да видя дали там няма още нещо от дневника. Ричард настоява, че вътре имало сгънат чертеж.
Пол отваря вратата, изчаква да изляза и оглежда залата, преди да заключи.
— Имаш ли ключ за библиотеката?
Той поклаща глава.
— Бил ми каза кода за вратата към стълбището.
Отново сме в мрачния коридор и Пол ме повежда напред. В тъмнината край нас преминават оранжеви аварийни лампи като самолети, прелитащи бавно в нощта. Стигаме до вратата към стълбището. Под дръжката има кутийка с номерирани бутони. Пол се замисля за миг, после набира няколко цифри.
Завърта ръчката и изведнъж застиваме на място. В тишината се раздава неясен шум.
— Тръгвай! — беззвучно прошепвам аз и побутвам Пол към вратата на библиотеката. На вратата има малко прозорче и ние надникваме през него в сумрачната зала.
Над едно от бюрата се раздвижва сянка. Лъч от фенерче шари по плота. Виждам как нечия ръка бърка в едно от чекмеджетата.
— Това е бюрото на Бил — шепне Пол.
Макар и тих, гласът му се разнася из стълбищната шахта. Лъчът от фенерче застива на място, после се отправя към нас.
Натискам Пол да се приведе.
— Кой беше? — питам аз.
— Не видях.
Чакаме и се ослушваме за стъпки. Когато ги чуваме да се отдалечават, пак надниквам в залата. Вътре няма жива душа.
Пол побутва вратата. Цялата зала тъне в дългите сенки на библиотечните рафтове. През стъклената стена от север нахлуват лунни лъчи. Чекмеджетата на Стийн все още са отворени.
— Има ли друг изход? — прошепвам аз, докато вървим към бюрото.
Пол кимва и сочи нейде отвъд високите рафтове. Изведнъж пак чуваме нечии стъпки да се влачат към изхода. После вратата щраква и тихичко се връща на място.
Отправям се към звука.
— Какво правиш? — шепне Пол и ми прави знак да се върна при него, до бюрото.
Надничам през стъклото към стълбището, но не виждам нищо.
