Отказах се от концерта не заради уязвена гордост, дори не и заради сляпата страст по книгата на Колона. Мисля, че причината бе в сърдечната болка и чувството за провал. Истината е, че обичах Кати, а по някакъв странен начин обичах и „Хипнеротомахия“, ала не успях да покоря нито едната, нито другата. А погледът, който ми хвърли Пол на излизане, говореше красноречиво: той знаеше, че съм загубил борбата срещу гатанката, макар и сам да не го разбирам все още; колкото до последния поглед на Джил — той казваше същото, само че за Кати. Свел очи над три гравюри от „Хипнеротомахия“ — същите, които Тафт щеше да използва след месец за своята лекция, изобразяващи как Купидон се носи през гората в огнена колесница, теглена от жени — аз си мислех за гравюрата на Карачи. Ето че днес малкото момче ме пердашеше, а двете страсти на моя живот гледаха отстрани. Това бе имал предвид баща ми, този урок искаше да науча. Мъките ни не го затрогват. Любовта побеждава всичко.
Две неща най-трудно се приемат в живота, бе казал веднъж Ричард Къри на Пол, провалът и старостта; а те са едно и също. Съвършенството е естествено последствие от вечността — изчакаш ли достатъчно дълго, всичко осъществява своя потенциал. Въгленът се превръща в диамант, песъчинката в перла, маймуната в човек. Просто на нас не ни е дадено през краткия си живот да видим тия преображения и затова всеки провал се превръща в напомняне за смъртта.
Но любовта, струва ми се, е по-особен провал. Тя напомня, че някои преображения, колкото и страстно да ги желаеш, не идват никога; че някои маймуни никога не ще станат хора, та макар и да отлети цяла вечност. Що за маймуна е тая, която дори да разполага с пишеща машина и безконечно време, пак не успява да напечата Шекспир? Да чуя как Кати казва, че иска да сложи точка и че всичко е свършено, би унищожило усещането ми за възможности. Да я гледам под колонадата „Блеър“ как се топли в прегръдките на Доналд Морган би лишило бъдещето ми от перли и диаманти.
И тогава се случи: точно когато потъвах в най-дълбоката бездна на самосъжалението, на вратата се почука. Сетне дръжката се завъртя и Кати влезе както стотици пъти преди. Видях, че под палтото си носи любимия ми пуловер — изумрудения, който отиваше на очите й.
— Трябваше да си на концерта — бе първото, което успях да изрека. И навярно най-лошата от всички възможни маймунски комбинации.
— Ти също — отвърна тя, като ме изгледа от глава до пети.
Знаех как изглеждам в очите й. Сега Кати виждаше онзи проскубан вълк, който Чарли ми показа в огледалото.
— Защо си тук? — попитах аз и се озърнах към вратата.
— Те няма да дойдат. — Тя отново застана пред погледа ми. — Дойдох, за да можеш да се извиниш.
За секунда си помислих, че Джил е нагласил всичко. Че е измислил някаква история колко зле се чувствам и просто не знам какво да й кажа. Но следващият поглед ме убеди в противното. Тя знаеше, че нямам намерение да се извинявам.
— Е?
— Мислиш ли, че вината е моя? — попитах аз.
— Всички го мислят.
— Кои всички?
— Хайде, Том. Извини се.
От спора с нея още повече се ядосвах.
— Много добре. Обичам те. Иска ми се да ни беше потръгнало. Съжалявам, че не стана.
— Ако ти се иска да беше потръгнало, защо не направи нищо?
— Погледни ме — казах аз. Чорлав, небръснат от четири дни. — Ето, това направих.
— Направи го заради книгата.
— То е все същото.
— Аз съм същото като книгата?
— Да.
Тя ме изгледа яростно, сякаш току-що си бях изкопал гроба. Но знаеше какво ще кажа; просто не искаше да го приеме.
— Баща ми посвети целия си живот на „Хипнеротомахия“ — казах аз. — Никога не съм се чувствал по-развълнуван, отколкото когато работя над нея. Сън не ме хваща заради тази книга, не мога да ям, сънувам я. — Открих, че не ми достигат думи. — Не знам как другояче да го кажа. То е като да отидеш на бойното поле при дървото. Тая близост ме кара да чувствам, че всичко е наред, че вече не съм изгубен. — Мъчех се да не я гледам. — Е, нима не си за мен същото като книгата? Да. Същото си, разбира се. Ти единствена си същото като нея.
Допуснах грешка. Мислех си, че мога да имам и двете. Не бях прав.
— Защо съм тук, Том?
— За да ми натриеш носа.
— Защо?
— Да ме накараш да се изви…
— Том. — С един поглед тя ме накара да млъкна. — Защо съм тук?
— Какво искаш? — попитах аз.
— Искам да престанеш да работиш по книгата.
— Само толкова?
— Само толкова ли? Само толкова?
Най-сетне изблик на чувства.
— Аз ли да те съжалявам, задето обърна гръб на нас двамата, за да живееш като прасе с тази книга? Гледай си работата! Аз се заключих и лежах четири дни със спуснати щори. Карен позвъни на нашите. Майка ми долетя от Ню Хампшър.
— Извиня…
