„Боя се за теб, читателю, както се боя и за себе си. Както вече разбираш, в началото на този текст намерението ми беше да ти предам мислите си, независимо колко плътно ги обвивах в един или друг шифър. Желаех да намериш каквото търсиш и се наех с ролята на твой водач.
Сега обаче откривам, че нямам достатъчно вяра в собственото си творение, за да продължа по този начин. Може би не съм в състояние да преценя истинската трудност на гатанките, макар техните създатели да ме уверяваха, че само истински философ може да ги разгадае. Може би тези мъдреци също завиждат на моята тайна и са ме подлъгали, за да откраднат онова, което по право се пада на теб. Хитър е онзи проповедник, има последователи и в двата лагера; боя се, че насочва собствените ми бойци срещу мен.
И тъй, читателю, не поради друга причина, а в твоя защита продължавам по нов път. Там, където ти бе свикнал да намираш гатанка, скрита в главата, не ще откриеш нито гатанки, нито отговори, които да те насочват. До края на пътешествието на Полифил вече ще използвам само Четворното правило, но не ще ти подскажа какво представлява то. От сега нататък те води само собственият ти разум. Дано Бог и човешкият гений, приятелю, те упътят във вярна посока.“
Мисля, че единствено придобитата дотогава самоувереност попречи на Пол да осъзнае отчаяното си положение още в първите дни. Аз го бях изоставил; Колона го изостави; сега плаваше сам из непознати води. Отначало той се опита отново да ме привлече към работата. Толкова много бяхме постигнали заедно, че според него щеше да бъде егоистично да продължи сам, когато до успеха има само една крачка. Толкова сме близо, мислеше си той; толкова малко ни остава да свършим.
Мина седмица, после втора. Аз започвах с Кати от нулата, наново я опознавах, обичах единствено нея. През седмиците на раздяла бяха станали толкова много неща, че не ми оставаше време за друго, освен да наваксвам изпуснатото. Вечеряхме ту в „Манастира“, ту в „Бръшляна“. Тя имаше нови приятели; създавахме си нови навици. Започвах да проявявам интерес и към нейните близки. Усещах, че има да ми каже много неща, щом успея да си възвърна доверието й.
А междувременно всичко, което бе узнал Пол за гатанките на Колона, водеше към провал. Също като старческо тяло с бавно затихващи функции „Хипнеротомахия“ вече не се поддаваше и на най-сигурните лекарства. Четворното правило тънеше в тайна; Колона дори не намекваше откъде е дошло. Чарли, героят на петата гатанка, остана няколко нощи с Пол — тревожеше се как ще му повлияе моето оттегляне. Не ме помоли за помощ, защото знаеше какво ми бе причинила книгата, но го виждах как бди над Пол като лекар над пациент, за когото изпитва страх. Падаше мрак и Пол бе безсилен срещу него. Лишен от моята помощ, щеше да страда до Великден.
На връщане към общежитието преглеждам снимките на Кати от старото бойно поле. На много от тях съм я уловил в движение — как тича към мен с развяна коса и леко разтворени устни, изричащи думи, които остават запечатани нейде в неизвестното, отвъд обсега на фотоапарата. Най-голямата радост в тези снимки е именно възможността да си представя нейния глас. Само след дванайсет часа ще се срещнем в „Бръшляна“, за да я придружа на бала, който тя чака с нетърпение едва ли не от първата ни среща. Знам какво очаква да чуе от мен. Че съм направил избор веднъж завинаги, че съм си взел поука. Че няма да се върна към „Хипнеротомахия“.
Когато се връщам в стаята, очаквам да заваря Пол на бюрото, но леглото му още е празно, а сега са изчезнали и книгите от нощното шкафче. На рамката на вратата е закачена бележка, изписана с едри червени букви.
