Навежда се към отвора и извиква отново, но в отговор чуваме само тишина.
— Повикай подкреп… — започва първият.
Внезапно из тунелите избухва гръмотевичен рев и котелното до нас започва да съска. Мигновено разбирам какво става — пукнала се е тръба под налягане. А после чувам крясъците на Чарли.
След миг съм на прага на килера. Отворът в пода е съвсем тъмен и аз скачам напосоки. Когато се блъскам в пода, адреналинът пламва като мълния из цялото ми тяло и болката от падането отшумява още преди да съм я усетил. Заставям се да продължа напред. Чарли стене в далечината и гласът му ме води през мрака. Полицаите горе крещят. По-умният от двамата е съобразил какво става.
— Ще се обадим на бърза помощ — извиква той към тунела. — Чуваш ли ме?
Крача напред през лепкава, гъста мъгла. Горещината се засилва, но мисля само за Чарли. С всяка секунда съскането на тръбата става все по силно и поглъща всички останали звуци.
Стоновете на Чарли вече се чуват по-ясно. Продължавам напред, мъча се да го открия. И най-сетне на един завой го намирам. Лежи свит на топка и неподвижен. Дрехите му висят на парцали, косата му е залепнала по главата. Когато очите ми привикват с полумрака, виждам в далечината грамадна тръба със зейнала дупка близо до пода.
— Хом — стене Чарли.
Не го разбирам.
— Хом…
Този път осъзнавам, че се мъчи да изрече името ми.
Гърдите му са мокри. Парата го е улучила право в корема.
— Можеш ли да се изправиш? — питам аз и премятам ръката му през рамото си.
— Хом… — мънка той, губейки съзнание.
Стискам зъби и се опитвам да го повдигна, но той тежи като планина.
— Хайде, Чарли — умолявам го аз и дърпам нагоре. — Недей да ми припадаш точно сега.
Но усещам, че той почти не ме чува. Тялото в ръцете ми става все по-тежко.
— Помощ! — крещя аз към далечния край на тунела. — Помогнете, моля ви!
Парата под налягане е разкъсала подгизналата риза на гърдите му. Едва го усещам да диша.
— Ммм… — хърка той и се мъчи да обвие пръст около китката ми.
Сграбчвам раменете му и пак го разтърсвам. Най-после чувам стъпки. Светъл лъч прорязва мъглата и виждам санитар — двама санитари — да тичат към мен.
След секунда вече са толкова близо, че различавам лицата им. Но когато лъчите от фенерите им се кръстосват върху тялото на Чарли, чувам как единият ахва:
— О, господи!
— Ранен ли си? — пита другият и опипва гърдите ми.
Гледам го с недоумение. После свеждам очи към тъмното петно върху корема си и разбирам. Мокрото по гърдите на Чарли не е от вода. Целият съм омазан с неговата кръв.
Двамата санитари застават до него и се мъчат да го повдигнат. Пристига трети и се опитва да ме отведе, но аз го отблъсквам. Искам да остана до Чарли. Усещам как постепенно започвам да се унасям. Сред сумрака и жегата губя връзка с реалността. Нечии ръце ме извеждат от тунелите и аз виждам двамата полицаи с още двама техни колеги зад тях. Всички гледат как санитарите ме измъкват над земята.
Последното, което си спомням, е изражението на единия полицай. Той стои и ме гледа как изплувам от мрака, окървавен от глава до пети. Отначало изглежда облекчен, като ме вижда да се отдалечавам, накуцвайки, от шахтата. После лицето му се променя и облекчението изчезва от очите му, защото осъзнава, че кръвта не е моя.
Няколко часа след произшествието се свестявам на легло в Принстънския медицински център. До мен седи Пол, радостен да ме види най-сетне в съзнание. Пред вратата стои полицай. Някой ме е преоблякъл в хартиена престилка, която шумоли като памперс, когато се надигам да седна. Под ноктите ми има черна засъхнала кръв, а из въздуха се носи мирис, който помня от предишния си престой в болница. Мирис на болест, дезинфекция и лекарства.
— Том — казва Пол.
Подпирам се на лакът, за да го погледна, но из ръката ми пробягва остра болка.
— Внимавай! — възкликва той и се навежда над мен. — Лекарят казва, че рамото ти е контузено.
Съзнанието ми постепенно се прояснява и започвам да усещам болка под превръзката.
— Какво стана с теб долу?
— Глупава история. Реагирах, без да мисля. След като тръбата избухна, не можех да се върна при Чарли. Всичката пара идваше право към мен. Излязох през най-близката шахта и полицаите ме докараха тук.
— Къде е Чарли?
— В спешното отделение. Не пускат при него никого.
Гласът му е станал безизразен. Той разтрива очи и се озърта към вратата. Дребна старица преминава пъргаво по коридора с инвалиден стол, досущ като хлапе на скейтборд. Полицаят я гледа, но не се усмихва. Наблизо върху плочките е изправена жълта табела: „Внимание, влажен под“.
— Добре ли е? — питам аз.
Пол не откъсва очи от вратата.
— Не знам. Уил казва, че когато го намерили, бил точно до спуканата тръба.
— Уил ли?
— Уил Клей, приятелят на Чарли. — Пол опира ръка на ръба на леглото. — Той те измъкна.
Опитвам да си припомня, но виждам само тъмни силуети, обгърнати в мътния ореол на фенерите.
— Двамата с Чарли си сменили дежурствата, когато тръгнахте да ме търсите — добавя Пол.
В гласа му звучи дълбока печал. Мисли, че е виновен за всичко.
— Да се обадя ли на Кати, че си тук? — пита той.
