Поклащам глава. Искам първо да си възвърна самообладанието.
— Ще й позвъня по-късно.
Старицата минава за втори път и сега забелязвам, че левият й крак е гипсиран от коляното надолу. Косата й е чорлава, панталоните — навити над коленете, но в очите й трептят весели искрици. Мимоходом хвърля на полицая предизвикателна усмивка, сякаш не е счупила крак, а току-що се е чупила от затвора. Веднъж Чарли ми каза, че понякога престарелите пациенти се радват на някое падане или дребно заболяване. Загубената битка им напомня, че все пак печелят войната. Изведнъж усещам с болезнена сила липсата на Чарли, глухата тишина на мястото на гласа му.
— Сигурно е загубил много кръв — казвам аз.
Пол се вглежда в ръцете си. В тишината чувам хъхрене през преградата между моето легло и съседното. В този момент влиза лекарка. Полицаят на входа докосва лакътя на бялата й престилка и когато тя спира, двамата тихо си разменят няколко думи.
— Томас? — казва тя и застава до леглото ми леко навъсена, с бележник в ръка.
— Да.
— Аз съм доктор Дженсън. — Тя минава от другата страна на леглото, за да огледа ръката ми. — Как се чувстваш?
— Добре. Как е Чарли?
Тя опипва рамото ми не много силно — само колкото да ме накара да трепна.
— Не знам. Откакто го докараха, лежи в реанимацията.
Главата ми е замътена и не осъзнавам какво означава, че тя познава Чарли по име.
— Ще оздравее ли?
— Рано е да се каже — отвръща тя, без да ме поглежда.
— Кога ще можем да го видим? — пита Пол.
— Всичко по реда си. — Лекарката пъхва ръка под гърба ми и ме повдига. — А сега как се чувстваш?
— Добре.
Тя притиска ключицата ми с два пръста.
— Ами сега?
— Добре.
Опипването продължава по гърба, лакътя, китката и главата. За всеки случай тя използва и стетоскопа, после сяда. Лекарите са като комарджии, вечно търсят печелившата комбинация. За тях пациентите са като игрални автомати — дърпай, мушкай, опипвай и рано или късно ще удариш джакпота.
— Имаш късмет, че не е по-зле — казва тя. — Няма счупване, но меките тъкани са натъртени. Ще го усетиш, когато мине ефектът от болкоуспокояващите. Слагай компрес с лед по два пъти на ден и след седмица ела да те видим.
От нея лъха земен мирис на пот и сапун. Очаквам всеки момент да извади кочан рецепти и си спомням каква камара лекарства бях натрупал навремето. Но вместо това тя казва:
— Имаш посетител.
Казва го тъй любезно, че за момент си представям как отвън чака някой приятел — може би Джил или дори майка ми, пристигнала със самолет от Охайо. Изведнъж почвам да се чудя колко време е минало, откакто ме измъкнаха от подземията.
На вратата обаче се появява напълно непознато лице. Пак жена, но не е лекарка. И определено не е майка ми. Ниска, трътлеста, с черна пола до средата на прасеца и плътни черни чорапи. Бялата блуза и червеното сако й придават кротък, почти майчински вид, но най-напред ми хрумва, че е от университетската администрация.
Лекарката и посетителката се споглеждат, после сменят местата си — едната идва, другата си отива. Жената с черни чорапи спира на две крачки от леглото и прави знак на Пол да се приближи. Тихо си казват нещо, после Пол ненадейно ме пита дали съм добре, изчаква да кимна и излиза навън, където го чака непознат мъж.
— Полицай — казва жената, — бихте ли затворили?
За моя изненада той кимва и ни оставя насаме. Жената тромаво пристъпва до мен, като попътно надниква към леглото зад преградата.
— Как се чувстваш, Том?
Тя сяда на стола, където седеше Пол, и седалката напълно изчезва от поглед. Има бузи като на хамстер. Говори тъй, сякаш са натъпкани с ядки.
— Не много добре — отговарям аз предпазливо. Извъртам към нея дясната си страна, за да види превръзката.
— Да ти донеса ли нещо?
— Не, благодаря.
— Миналия месец синът ми беше тук — казва разсеяно тя, търсейки нещо в джоба на сакото си. — Операция на апендикса.
Тъкмо се каня да питам за името му, когато тя изважда от нагръдния джоб на сакото малък черен калъф.
— Том, аз съм детектив Гуин. Бих искала да си поговорим за вчерашните събития.
Жената разтваря калъфа, за да видя значката, после пак го прибира в джоба си.
— Къде е Пол?
— Разговаря с детектив Мартин. Искам да ти задам няколко въпроса за Уилям Стийн. Знаеш ли кой е той?
— Той умря снощи.
— Беше убит. — Тя подчертава последната дума с кратко мълчание. — Познаваше ли го някой от твоите съквартиранти?
— Да, Пол. Работеха заедно в Института за авангардни науки.
Тя изважда стенографски бележник.
— Познаваш ли Винсънт Тафт?
Нещо невидимо притиска слепоочията ми.
— Защо?
— Нанасял ли си му побой?
— Не бих го нарекъл побой.
Тя си записва нещо.
— Беше ли снощи в музея заедно със съквартиранта си? — пита тя, прелиствайки папката, която е донесла.
Въпросът може да има хиляди последствия. Напрягам памет. Пол закри пръсти с ръкавите на ризата си, когато пипаше писмата на Стийн. Никой не би могъл да види лицата ни в тъмното.
— Не.
