Корабът, който пленихме, е разузнавателен — търсел е ново място за колонизиране. Като забелязали отгоре нашата Земя, те решили, че тя е подходяща за целта им, и кацнали. Планът им бил онзи, който безпогрешно прилагали досега. Смятали да ни подложат на изтребление, да използват нашия район като база, от която да се впуснат да събират образци от животни, растения и минерали. По тази причина корабът е толкова голям и с такава вместимост. Щял да бъде като същински ноев ковчег. При завръщането си след рапорта за това, което са открили, един въздушен флот е щял да атакува цялото човечество.
— А, значи поне това сме осуетили — каза сър Оуен.
Отпъждахме от въображението си страшното видение как нечовешките създания — хуманоидите — преследват, убиват или поробват злощастните хора, защото нито един от двамата не вярваше истински в това. За себе си бях убеден, че Бранитар е дошъл от някоя далечна земя, вероятно отвъд Китай, и разправя всички тези измишльотини с надеждата да ни уплаши, за да го пуснем на свобода. Сър Оуен се съгласи с моята теория.
— Въпреки това — добави той — ние непременно трябва да се научим да управляваме този кораб в случай, че пристигнат още от тях. И какъв по-добър начин да се научим от този да закараме кораба във Франция или в Ерусалим! Както каза господарят, в такъв случат ще бъде полезно, а и приятно да вземем със себе си жените, децата, йоманите12 и жителите на града. Пита ли това изчадие какво е необходимото заклинание, за да полети корабът?
— Да — отговорих с неохота аз. — То казва, че управлението е много просто.
— А обясни ли му какво го очаква, ако не ни води по набелязания курс и се опита да ни измами?
— Намекнах му. То заяви, че ще се подчини.
— Добре! Значи можем да тръгнем до ден-два! Сър Оуен се облегна назад, мечтателно притворил очи:
— Все пак трябва да се погрижим вестта за него да стигне до сънародниците му. С получения откуп човек би могъл да си купи много вино и да се отдаде на удоволствия с безброй хубави жени.
И тъй — ние потеглихме. По-необикновено от самия кораб и от неговото пристигане бе това заминаване. Нещото стърчеше в небето подобно на острие от стомана, изковано от магьосник за някаква чудовищна цел. На другия край на мерата се бе сгушил мъничкият Ансби с неговите сламени покриви и набраздените от коловозите на каруците улички, а отвъд него зеленееха полята под нашето бледо английско небе. Самият замък, някога толкова впечатляващ, сега изглеждаше някак смален и сив. Но по рампите, които бяхме спуснали от различна височина на блестящата колона, се изкачваха нашите добре познати, червенолики, потни, весели труженици.
Тук гърмеше гласът на Джон Хемуърд, метнал дълъг лък на едното си рамо, а на другото — една слугиня от кръчмата, която не спираше да се кикоти. Там йоман, въоръжен с ръждясала брадва, която може би се е размахвала при Хастингс13, облечен в груба домашнотъкана и покрита с кръпки дреха, водеше жена си, която го хокаше, натоварена с постелки и кухненска посуда и с половин дузина хлапета, държащи се за полите й. Тук един арбалетист, който се мъчи да вкара заинатилото му се муле през люка и сипе такива ругатни, че заради тях ще му се натрупат дълги години в чистилището. Там младеж гони прасе, което се е измъкнало на свобода.
Тук богато облечен рицар флиртува с благородна дама, която носи сокол с нахлупена качулка на китката си. Там свещеник си казва молитвата, преди колебливо да влезе в железния търбух.
Тук мучи крава, там блее овца; тук кудкудяка кокошка, там козел тресе рога…
Близо две хиляди души се качиха. Корабът ги побра без проблем. Всеки знатен човек можеше да разполага с кабина за себе си и за своята дама. Неколцина благородници бяха повикали съпругите си или своите наложници, а някои и двете в замъка Ансби, за да придадат по-голяма тържественост на заминаването за Франция. Простолюдието постилаше сламеници в празните трюмове. Горкият Ансби! Той бе почти напълно обезлюден и аз често се питам дали съществува още.
